Морето не поиска да я спре

Петя Дубарова е повелителка на мъртвите вълни, русалка с отрязани коси, митологизирана, смачкана, измамена и млада. Тя е надменна дива. И жива, жива, жива.

Едно, две, три – диазепам и море на обратно потича. Четири, пет, шест – амитриптилин и мидени парчета се стичат. Едно, две, три – диазепам и „Една вълна – красива и добра, отровена полегна върху кея“. Четири, пет, шест – амитриптилин и „тъжни чайки с чайкови пера закичиха и гроба , и нея“. В понеделник вечерта на 3 декември 1979 г. в Бургас, на ул. „Ернст Телман“, в голямата къща вляво, нагоре по дългите стълби с бръшляна, до лятната вила в двора, зад бялата входна врата, до жълтия китеник на дивана, на метри от радиото „Сакта“, диагонално на китарата и свещника, едва на 17 години ъгловатата, с остри колене и рамене, стърчащи срещу света, поезията се гърчи в предсмъртна агония. На устата  избива пияна, според лекарите – от смъртоносната доза успокоителни, според бургаския лунапарк, плажа, Фотев и поетите – пяната е морска. Майката на поезията – Мария, прогимназиална учителка, връщаща се от втора смяна във вечерното училище, надава оглушителен крясък, вика „Бърза помощ“. Поезията е вече в кома. През цялата нощ на 3 срещу 4 декември лекарите в бургаската болница правят промивки на поезията, а тя на ушите си има само чифт златни обички и още малко време. На сутринта на 4 декември 1979 г. поезията отваря очи – за последно, и ги затваря – завинаги. Поезията е мъртва, Христо! Поезията е мъртва, Фотев, а някой е откраднал дори обиците от ушите , преди да я откара вкъщи. Поезията си тръгна от света по собствено желание. Поезията си тръгна по чужда воля – обидена, изцапана и омерзена. Поезията написа: „Изтича песента като вода! / Но времето остава нейна стража. / Дотука спира моята следа, / а имах толкоз много да ви кажа“. На 17 в Бургас, поезията се казваше Петя Дубарова.

Да съм слънчево момиче

Петя се ражда на 25 април 1962 г. и едва на две години и половина научава буквите. На три Дубарова вече чете, а на пет сама си взима книги от местната библиотека. След кварталното училище „Иван Вазов“ и след първото  стихотворение –„Буря в морето“, което пише още в първи клас, Христо Фотев открива специфичния  стил: „Преди няколко години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?) внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна „О, пчела – огнено око си ти!“. И още десетина истински стихове, които не помня, но помня – няма да забравя никога – как детското доверие в думите изпълни душата ми“. Петя се оказва самороден талант, чиито стихове са публикувани първо във вестник „Септемврийче“, където често се съмняват, че те са писани от дете, а след това в списание „Родна реч“. Успоредно с писането Петя влиза първа по успех в Английската гимназия. Тя е отлична ученичка, участва в конкурси и прегледи на художествената самодейност, превежда перфектно от английски и бързо става изключително популярна. Популярността расте и с участието  във филма „Трампа“ на Георги Дюлгеров през 1978 г., където тя играе себе си. Именно някъде там обаче „себе си“-то леко започва да се пропуква. Отличната ученичка, пламенната комсомолка Петя се среща с Петя – порасналата жена, бунтарката, прямата, високомерната, свободната. Тази, която се разхожда с часове в бургаския лунапарк, смее се шумно, свири и пее „Бийтълс“ на китарата си, тази, която се целува с онзи почти непознат швед Пер, когото среща в Боровец, докато снима „Трампа“. Пер – „далечния, светлия, чаровния, нежния“, който я кани на блус и внезапно я целува, и за когото Петя пише до най-близката си приятелка Елена Начева: ,,Устните му бяха страшно нежни и страшно топли. После аз си тръгнах ненадейно за Бургас. Дори не можах да го видя и да му се обадя. След това – писмата му. И ето сега – той мълчи. Голям пък праз! Не съм умряла за него!“. Големият праз е, че някъде между първата любов, популярността и разочарованието Петя пропада. Пропада между представата за тази, която иска да бъде, и тази, която всички очакват да бъде. Игра на нерви между вината на отличничката, свръхочакванията, бунта на юношеството и тоталното загубване на Аз-а. Игра по подразбиране фатална.

Измамена

Лятото на 1979 г. за Петя е един безкраен купон, в който събитията просто следват – заедно с Елена са ,,назначени“ от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички в комсомолския вестник. Настаняват ги в кабинета на командира, но двете си донасят касетофон и пеят с часове Sailing на Род Стюарт. Това стига до бригадирското началство, което ги ,,разжалва“ и изпраща на работа в завода за напитки в Бургас. Междувременно бригадата им подготвя поетичен рецитал. От тях се иска да рецитират с патос. Петя отказва да рецитира по този начин. Наказват я с мъмрене. След това една обикновена клечка кибрит просто пали фитила на края. Петя е дежурна през нощта в завода, когато токът спира. Тя драсва клечка кибрит, за да види какво се случва с брояча, който брои бутилките. Покритието на пластмасовия брояч се деформира от огънчето. Отговорникът на смяна идва и чупи брояча, казвайки , че и без това отчита грешно. Според версията на приятелката  Елена: ,,С момче на име В. бутнали или опърлили с клечка кибрит пластмасовата частица на клеясалия бутилков брояч“. Фабричното ръководство обвинява Петя в саботаж, а няколко месеца след началото на учебната година в училището решават да бъде намалено поведението  с една единица заради ,,унищожаване на социалистическата собственост“. Истината е, че в Английската гимназия отдавна искат да покажат на Петя, че свободата е единствено морска категория. За нея в реалността системата наказва, а Петя е трънче в обувката на системата. Остро, кльощаво, ръбато. Трънче звезда с над 200 стихотворения, 50–60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на „Бийтълс“, „Би Джийс“, „Смоуки“, „Пух“. Трънче отличничка, с перфектен английски, гордост на социалистическото образование, но същевременно прекалено самоуверена, фриволна, дива, със самочувствие, недопустимо за редовата трудова девойка. Трънче, което системата не може просто ей така да извади, но пък може да направи онова, което умее най-добре – да го смачка. Публично. Както се мачка цвете, неразумно избуяло в цепките на социалистическия бетон. Когато зам.-директорът другарката Берберова (основният отговорник за порицаването на Петя) влиза в часа на класния, който ще се окаже и последен за поетесата, и обявява тема за дискусия – взаимоотношенията учител – ученик, Дубарова се изправя пред всички и казва, че има учители, които са истински хора, но сред нейните учители има и такива, които посрамват името на учителя. Изказване безсрамно. Изказване, след което Петя се прибира у дома, изпраща родителите си за втора смяна на работа, отива до аптеката, купува голямо количество диазепам и амитриптилин, пише предсмъртните си думи – „Измамена. Младост. Прошка. Сън. Спомен. Зад стените на голямата къща. ТАЙНА.“ и остава завинаги на 17.

След смъртта  отзвукът е огромен, гневен, немислим. Съучениците  ходят месеци наред с бели ленти на ръкавите и реверите в знак на протест и почит към нея. На гроба  младежи пеят песни, оставят бележки със стихове, обръщат се с послания. Самоубийствата лавинообразно скачат. Идеализират я, митологизират я. Властите не спират това. Писателят Деян Енев си спомня: „Когато научих за смъртта на Петя, бях в казармата. Марширувахме от вечеря към спалното. Някой каза, че Петя е починала. Тогава целият взвод спря. Аз и още двама нейни познати запалихме цигари, а всички останали просто замръзнаха. Така 160 човека, там на плаца, почетохме Петя в оная гадна студена декемврийска нощ“. Едни от последните думи, които казва на Деян, когато той  гостува в Бургас: „Искам да съм чайка! Да мога да отлитам и да долитам, когато си искам“. Една чайка, приятели, не я убива само системата. И вината беше, и младостта. Искам не „с човешки съдби да играя, а да гребете от мене и никога / да не ме изгребете докрая!“. Всички заедно бяхме и морето. Морето е виновно. Морето просто не поиска да я спре.