КЪМ СВОБОДАТА И СМЪРТТА

„… хлопка овчарска звони далеко, хитро два момка тамо идете, ако е стад’ от овци болярско тлъста два овна ви заколете.“ Из поемата „Горски пътник“ от Г. С. Раковски

В написаното по-долу няма да става дума за биографията и животописа на Георги С. Раковски. Защото това е дълго, замайващо и невъзможно за описване пътуване през лабиринт от странни житейски обрати, неизяснени факти, тайни общества, смяна на паспорти и поданства. Това (би трябвало да) е разказ за затвори и смъртни присъди, научни кабинетни изследвания и хайдушки приключения в планината, дипломатически мисии и неосъществени брачни обети. След като в „Епопея на забравените“ Иван Вазов дава най-точното определение за Раковски – „мечтател безумен, образ невъзможен“, нека оставим настрана невъзможността да опишем образа. Но да се опитаме да разберем как безумните мечти и пуснатото на свобода въображение създават реални светове.

А ето и един такъв реален свят – в „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов описва дните след априлския погром от 1876 г. в заснежения и мокър Балкан и като време на нечовешки глад. До такава степен нечовешки, че доскорошните горди въстаници пасат току-що наболия киселец като кротки овчици. Възползвайки се от глада на бегълците в планинската пустош, турските потери прилагали обикновена хитрост. Връзвали върху дървени пръти хлопки и ги друсали леко. Въстаниците хуквали към звука, въобразявайки си, че ги чака богато угощение с печено агне. После загърмявали пушките и заработвали ятаганите.

През 1830 г. френският художник Йожен Дьолакроа рисува своята прочута картина „Свободата води народа“. Платното е създадено веднага след дните на Юлската революция срещу монархията във Франция. Красивата женска фигура в центъра на композицията, с ръце заети от пушка и знаме, ще се превърне бързо в символ на това столетие, в което революциите съблазняват и привличат хиляди пламнали млади глави из всички точки на Европа. Така както съблазнително светят снежнобелите млади разголени гърди на Свободата.

На картината пък вдясно от Свободата Дьолакроа рисува войнствен хлапак с два пистолета във всяка ръка. На видима възраст от около девет години, което означава, че би трябвало да е роден през 1821 г.

А през 1821 г. в българското село Котел се ражда Георги Стойков Раковски. Годината сякаш слага пророчески печат върху целия живот на новородения – живот, в който понятията „съзаклятие“, „затвор“, „революция“, „свобода“ и „смърт“ ще имат определящо значение. Защото точно в тази 1821 г. избухва Гръцкото въстание, което ще продължи почти десетилетие. От този момент нататък националните революции на гърци, сърби, българи, подпомагани или възпирани от интересите на Великите сили, ще късат живи парчета – нови национални държави – от тялото на Османската империя.

Като стана дума за национални революции и нации, то наистина цялото деветнадесето столетие преминава под техния знак. Неслучайно в неговата хронологична среда една година (1848) ще бъде запомнена с поетичното определение „Пролетта на народите“ – метафората на сезона, в който падат оковите на зимата и раждащата се за живот освободена природа влиза в своите права. Така поезията ще осмисля и обяснява историческия разказ за поредицата от въстания и бунтове в различни точки на континента. А поетите ще бъдат деца на революциите. Или по-скоро бащи!

Като стана дума за поезия и метафори, то може ли пък въображението и фантазията (така необходими на поетите и поезията) да бъдат определящи фактори при такива важни явления като международна политика, исторически процеси и т.н.? Сигурно може, щом едно от най-кратките, ясни, точни и изчерпателни определения за нацията, формулирано от британско-американския политолог Бенедикт Андерсън, звучи така – „въобразена общност“. Че нацията е общност от милиони хора, обединени от много неща, е ясно. Но откъде идва това ключово и съдбоносно значение на въображението? И кой или кои са тези, които (си) въобразяват, фантазират, провиждат разни бъдещи неща? И какво или къде е мястото на поезията в цялата тази толкова сериозна работа?

В своите „Ранни спомени“ величественият мемоарист на българския деветнадесети век Симеон Радев отбелязва факт, който на пръв поглед е повече любопитен и странен, отколкото сериозен и заслужаващ анализ и внимание. Става дума за това, че двадесетгодишният прилепчанин Тодор Кусев знаел наизуст цялата поема „Горски пътник“, написана и обнародвана от Георги С. Раковски през 1857 г. Ако приемем тази история за младежка приумица или необичайно устройство на мозъка и я подминем, лекомислено ще сгрешим.

Защото, първо, поемата обема цели 130 страници и до днес си остава един от най-пространните поетически текстове в историята на българската литература.

Второ, от литературни историци и критици десетилетия след появата ù поемата многократно и единодушно е оценявана така като „липса на поетически талант“, „тромав стих“.

Трето, младежът Тодор Кусев не е кой да е, а бъдещият старозагорски митрополит Методий – един от създателите и стълбовете на независимата българска църква след 1870 г.

Ако съберем ведно посочените три факта, ще отчетем видимо противоречие. Как така тромавият стих, разлят на цели 130 страници, ще бъде запечатан дума по дума в паметта на двадесетгодишния младеж, за да го превърне в един от строителите на съвременна България (по определението на Симеон Радев)? Отговорът е прост и той не е свързан с някакви особени мнемонически техники на запомняне. Посоката е друга – емоционално съпреживяване и отъждествяване на принципа, по който актьорите запомнят дълги монолози и огромни роли. С други думи, поемата „Горски пътник“ е сценарий, по който учи житейските си роли цяло едно поколение. Това младо поколение след времето на неуспешната за Русия Кримска война ще последва път и крайна цел, посочени от Раковски точно в „тромавите“ стихове на поемата – „Там! Там скоро тряба да ида, / съдба отечества мене зове, / лесища, планини ща д’обида, / наша свобода там ще с’основе!“.

Манипулативната мощ на „Горски пътник“ по отношение на поколението българи, които по времето на Кримската война още не подозират, че ще бъдат действащи лица в кървавия театър от 1876 г., е определяща. Но този текст ражда една животоопасна илюзия. И тя е в самото начало на този изначален за борбения български национализъм текст. Там поемата представя картината на пролетния Балкан – един буколически парк, създаден сякаш за закуски на тревата и лежерни танци, пространство, в което пеят славеи и цъфтят рози. Уютно е. Но има нещо друго – тази уютност и гостоприемност на Балкана от поемата неусетно и необяснимо се пренасят в други текстове на Раковски, нямащи нищо общо с поетическите мечтания и въображение. Тя става даденост за онзи прословут революционен „План за освобождение на България“, написан през 1861 г. Това вече наистина не е поезия, а военен план, така както офицерската чанта с картите за военните действия се казва планшет.

Та така, в този план думата Балкан се повтаря 14 пъти – тя е определяща за самия ход на бойните действия, които трябва да започнат с навлизането на боен отряд българи откъм Сърбия. Всъщност целият план е изграден върху, чрез и благодарение на този магически Балкан ето как: „Движението може да стане с успех на следний начин: Един добре оръжен полк от 1000 добре избрани и окървавени в бой люди с два горски топа, с 4 тобуша и 4 тръби и с два хирурга, исто конници, да се впуснат тайно през Княжевец и Балканский хрепт и да маршира по Балкана право за Търново“.

А сега нека си представим хиляда души, вървящи по планинско било в продължение на 350 километра. И не само вървящи, но и яздещи, защото хирурзите са „исто“ (също) конници. Но пътят е още по-дълъг: „Тази чета ще следва се из Балкана…, а като успее да се удере до Черното море и т.н.“. Между другото, според плана на Раковски по средата на пътя групата от въоръжени мъже вече ще е нараснала до 150 000 души. Какво би казала военната логистика за този въображаем демарш през планина, сравним с походите на Ханибал и Суворов в Алпите?

Но има и още. Балканът се оказва магически аргумент и в решаването на още важни тактически задачи в освобождението на България: „Турски крепости има край Дунава само четири. А навътре има две – Белоградчик при Видин, но нищожна, и в Шумен, коя е по новий крой и доста добре завардена, но от Балкана се зема лесно“. И това „от Балкана се зема лесно“ се пише за град крепост, обсаждан четири пъти от руските войски в поредни военни кампании и останал фактически непревзет никога. Не можем да кажем, че Раковски не е виждал отблизо страшните му редути. Напротив, той познава шуменската крепост твърде добре. А затвора ù още по-добре, след като го е огледал окован и отвътре по време на Кримската война в очакване на смъртна присъда за военен шпионаж. С други думи, стратегическият реализъм липсва. Тогава за какво става дума?! За силно въображение, разбира се! А всяко въобразено по подобен привлекателен начин пространство носи в себе си поканата обещание да го видиш отблизо.

Но нещата стават различни, когато поканата призив, придърпваща към въображаемите и вече въобразени светове, отвежда последвалите я в места прозаично реални – там боли, мирише лошо, няма вода и храна, има мухи и стомашни разстройства. Точно тогава сблъсъкът между мечта и реално случващо се преминава в изумено оплакване. Разбират го най-добре участниците в драматичните събития, последвали разгрома на Априлското въстание. И сигурно именно поради формираното свръхочакване за агнешко печено в мемоарите за това време четем подобни неща: „На втория ден стомашната революция вземаше по-големи размери, момчетата тръгнаха да пасат не само киселец, а и букова шума“. Случва се така, че горският пътник – юнак – несъзнателно се е превърнал в онова, което е мечтал да похапне.

Подобна картина вижда и в последните часове на живота си Христо Ботев. След като е написал вече, че „и смъртта ù там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка“. Представата за смъртта и гроба като хладна стая, в която човек си почива в лятната жега, е заменена от картината на момчетата му, които преди да загинат, лежат под изгарящото слънце по голите сипеи на врачанския Балкан. Измъчвани от жажда, те слагат в уста оловото на боеприпасите си, само за да усетят малко хлад. Те са пристигнали ТАМ, защото преди двадесет години Раковски е написал онова „Там, там тряба да ида, съдба Отечества мене зове!“, а техният войвода Ботев го е допълнил с „Там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец“. Там общото въображаемо поетическо пътуване към Свободата и революцията приключва в реалното всекидневие на смъртта. И подвига всъщност!

В края на живота си, измъчван от скоротечната туберкулоза, Раковски прави и невъзможното, за да види на дело осъществена идеята си за навлизане на въоръжени групи на територията на Османската империя като във въображаемия си план от 1861 г. По спомените на Панайот Хитов „той не гледаше, че го е надвила охтиката, не гледаше, че няма с какво да живее, само тичаше от приятел на приятел да ги подканва да помогнат, че да се изпратят четите“. Случило се обаче така, че в деня на тръгването на четата на Хитов на 28 април 1867 г. Раковски отсъствал и не можал да види с очите си случването на първото реално действие от неговия план за горските чети. Бил дълбоко засегнат. Съдбата и смъртта го лишават и от възможността да види венеца на своите революционни идеи и усилия – четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, четите на Христо Ботев и Таню Стоянов .

Всичките те, горски пътници, тръгват в своето последно пътуване, замислено и планирано от едно разпалено въображение в главата и сърцето на човек, запомнен като „мечтател безумен, образ невъзможен“.