КАНСКА ЖЕНИТБА

България има своята „Златна палма“ в лицето на Слав Бакалов и Румен Петков с техния филм „Женитба“. Но тази история надали ще ви изпълни с национална гордост, по-скоро обратното

от Деян Статулов

Годината е 1985-а. На 11 март начело на Съветския съюз застава Михаил Горбачов и светът научава думата „перестройка“, а САЩ и Великобритания напускат ЮНЕСКО, защото намират организацията за твърде зависима от социалистическия блок. На този идеологически фон през пролетта, както обикновено, Кан се готви да приласкае хиляди професионалисти и фенове на седмото изкуство. Председателят на журито Милош Форман е заявил скромните си изисквания към домакините – да бъде придружен от верния си приятел и оператор Мирослав Ондржичек, да разполага с любимата си марка чешка бира и един билет за турнира „Ролан Гарос“. И за финал – никой да не му досажда.

В същото време отвъд Желязната завеса скромен екип от България също се готви да посети фестивала в Кан, или по-конкретно неговия пазар, за да се опита да продаде най-новата родна филмова продукция на световните дистрибутори. Командировката до един от най-престижните фестивали в света на запад от нас се готви отрано. Процедурата е дълга и придружена от десетки докладни, преписки, списъци, подписи и печати от отдел „Изкуство и култура“ към ЦК на БКП до главно управление на кинематографията. Членовете на делегация се проверяват за благонадеждност: за всеки от тях е нужно да се изготвят служебни и партийни характеристики, проверява се родословното им дърво (дали имат роднини невъзвращенци), основание за пътуването и т.н. Готовите документи накрая се препращат до органите на МВР, които имат последната дума и със своето мнение фактически определят в крайна сметка кой да замине и кой не.

През 1985 г. делегацията е съставена от Орлин Филипов (син на тогавашния министър-председател Гриша Филипов), две любими секретарки, журналисти и критици. Със сигурност с тях е пропълзял и човек от сенките на ДС, но пожарът на Партийния дом отдавна е заличил неговото лице и име. По разказа на очевидци българският щанд на фестивалния пазар по улица „Антиб“ бил най-малкият и се отличавал сред всички с яркочервените знамена, които се веят от него. Това, което привлича любопитството на филмовите търговци обаче, не са родните филми, които се прожектират на малко мъждукащо мониторче, нито усмивките на прелестните секретарки, а прекрасният аромат, който се носи от бутилките коняк „Плиска“, предлагани със сладка гарнитура от шоколадови „таралежки“. Сред най-ревностните почитатели на гордостта на българския винпром бил млад режисьор с босненски произход, който посещавал щанда по няколко пъти на ден и влизал в сладка полемика за братската дружба между България и Югославската федерация. Негов филм е селектиран в конкурсната програма за пълнометражни филми. Нашата делегация също има защо да почерпи с „Плиска“ – българският анимационен филм „Женитба“ на Слав Бакалов и Румен Петков е селектиран в конкурсната програма за най-добър късометражен филм и ще се бори за най-престижната награда на фестивала – „Златна палма“.

„Женитба“ е създаден през 1983 г. Тогава ръководството на Студията за анимационни филми поставя задача на Румен Петков и Слав Бакалов да създадат „фестивален“ филм, за който няма да бъдат спестени средства, включително разходи за пътуване и работа до Япония, за да може филмът да бъде оцветен по най-нова компютърна технология. В съавторство, за да се застраховат, че филмът ще бъде на световно ниво.

Готовият филм „Женитба“ обаче предизвиква остра реакция сред най-висшите органи на българското кино, защото навлиза в непозволените от социалистическия реализъм области на еротичното. Това противоречи на партийните възгледи и предписания, особено как българските народни традиции могат да се интерпретират на голям екран, дори с метафоричния и витален език на анимацията. Тогава социалистическата цензура не поощрява показването и разпространението на теми от българския фолклор като суеверия, религия и сексуалност, които могат да навредят на моралното здраве на българския народ. Филмът се разказва на две нива – реалност и въображение. Младоженецът се събужда в утрото на сватбата си, докато останалите ергени на селото гонят прасето с ножове. Момъкът е толкова нетърпелив за радостното събитие, че започват да му се привиждат различни еротични картини – круша, която няколкократно е пронизана от стреличка, охлюв, който пълзи по цвете, ключе, което се върти в дупката на часовник, и пр. Накрая, в първата брачна нощ, виждаме как булката в най-сюблимния момент се стопява като спукан облак.

Фестивалния филм се оказва пълен със символи с фройдистко тълкование. В съчетание с откровената пародия на традиционната българска сватба, включително и в талантливите шеги с неравноделния такт на композитора Борис Карадимчев, авторите на филма влизат в остър конфликт с официалната партийна доктрина на социалистическото изкуство. Всички това, което селекционерите на Кан са видели като безспорен връх в световното анимационно кино, родната партийна номенклатура е приела като заплаха. Въпреки това готовият филм е свършил своята фестивална задача, похарчени са много целеви средства от държавната хазна, а на всичкото отгоре пътуването до Япония се оказало излишно, защото резултатът от компютърното оцветяване не бил удовлетворяващ и след завръщането си авторите са довършили филма ръчно. Разбира се, българските партийни функционери нямат скрупули и предразсъдъци, когато трябва да се възползват от блясъка на западния свят. Възползват се от селекцията и пращат филма в Кан, но без авторите.

Вероятно два дни преди края на фестивала конякът е свършил, защото българската делегация си свива червените знамена, затваря щанда и отпътува на разходка до Париж, преди да се прибере в България. Може би поради същата причина и босненският режисьор също си е тръгнал, без да дочака закриването. На 20 май от сцената на Стария дворец председателят на международното жури Милош Форман обвява големите награди – „Златна палма“ за пълнометражен и късометражен филм. Авторите на двата филма не излизат на сцената. Все още неизвестният млад босненски режисьор Емир Кустурица събира лавровите клонки с филма „Баща в командировка“. Въпреки че до последно Кустурица баламосва директора на Фестивала Жил Жакоб, че „идва, съвсем наблизо е“, от негово име наградата взима продуцентът на филма. Милош Форман обявява и другата „Златна палма“, за най-добър късометражен филм, която отива при „Женитба“ в лицето на неговите автори Слав Бакалов и Румен Петков. Уви, за разлика от Кустурица, те дори не са били командировани в Кан, а официалната делегация с Орлин Филипов е вече на шопинг в Париж. В крайна сметка човек от българското посолство е приел наградата, но така и не става ясно кога и как (и дали) е пратена в България, както и къде се намира самата статуетка и до днес. До авторите достигат само две хартиени грамоти, които удостоверяват, че са носители на „Златна палма“, но те никога не са я виждали или държали в ръцете си.

Абсурдите на социалистическото филмово житие на филма не свършват тук. Въпреки че филмът получава възможно най-големия приз в света на киното, впрочем и до днес недостигнато международно национално признание, в България новината е приета хладно и е придружена със санкции. След награждаването тогавашния директор на ДО (държавно обединение) „Българска кинематография“ Никола Ненов завява, че „критериите на Кан не са критерии на ДО „Българска кинематография“. След като цинично омаловажава таланта на Петков и Бакалов, както и блясъка на престижната награда, Ненов настоява на филма да се даде най-ниска категория, която обрича филма на ограничен показ и разпространение, а авторите са унижени с възможно най-ниското възнаграждение. Отношението на властта се запазва към тях и след това. С горчивина Слав Бакалов си припомня как научил, че взел първа награда на фестивала на балканските страни в Атина (на който отново не присъства). Случайно в коридорите на студиото за анимационни филми вижда как неговият шеф Орлин Филипов се снима с жена си с някаква статуетка в ръце. С изненада разбира, че това е неговата, за която дори не подозира. По времето на социализма още много статуетки и награди изчезват безследно, преди да достигнат до своите автори. Може би днес, някъде скрити в нечие партийно мазе или вила в Бояна, нощем се събуждат в своята сюрреалистична реалност, за да довършат „Женитба“-та на Слав Бакалов и Румен Петков, които вече се радват на пълната свобода в своя небесен Кан.