ИЗГУБЕНИЯТ ДЕМОН

Известният някога философ Янко Янев беше изтрит от лицето на земята повече от един път. Телесно, идеологически, творчески. Макабрен връх в цялостната история на провала

Всичко е съсипано, обречено, затрито. Пропаднало е вдън земя или изпепелено из основи. Намираме се в бездна. Оцеляваме единствено защото произхождаме от нея. Такъв е националният ни характер. Весело озлобени нихилисти в търсене на напредък чрез отрицание. Не бързайте да се съгласявате с констатацията, дори да изглежда актуална. В този роден песимизъм е стаена дяволска уловка.

През 1934 г. един особен мироглед се пръква на бял свят и мигом предизвиква трус. Същността му е деструктивна, но амбицията е за съзидание. Нова мисловна форма е призвана да оправдае природата на българина и да ни накара да я приемем, колкото и да сме зле според чуждата подредба. Предопределени да сме аморални и злосторни, в това се крие силата ни. Тоталният хаос е пътят към спасение. Ражда се концепцията за „българския демонизъм”. Авторът  се нарича Янко Янев и едва ли предизвиква асоциации в паметта. Не е случайно – изтрит е. Официалният епитет за него в историческото ни наследство след войната е „глашатай на фашистката идеология“. Толкова е нашенско да произнасяме унищожителни присъди от чуждици.

Дори пепел не е останала от професора по философия, избрал от средата на 30-те Германия за свое работно място. Академично посветен на Хегел в качеството си на университетски преподавател и наред с това страстно отдаден на бляна за родно възраждане от бездната. Изгубване между немската методология и българския хаос с предизвестен край. Емигрантите често се превръщат в най-отдадените и наивни трубадури на националното.

В нощта на 13 срещу 14 февруари 1945 г. британската авиация засипва Дрезден с 800 тона фугасни и запалителни бомби. После американските летящи крепости Б-17 добавят своя принос. Всичко старо трябва да бъде унищожено. Новият свят ще изникне като Феникс от пожарите. Янев загива в огъня и руините. В последните си мигове сънародникът ни би трябвало да е усетил съдбовната ирония. Неговите тези за прогрес бранят именно такава разгромна неумолимост.

Няколко дни след смъртта му Народният съд наказва Янко Янев с доживотен затвор. Сардоничен парадокс – на убития е позволено да живее. Не и в художествен план, естествено. Веднага след 9 септември той е изключен от Съюза на българските писатели, където постъпва непосредствено преди отпътуването си от България. В допълнение към това административно отлъчване е произнесено и друго, значително по-поетично. Книгите му са иззети от библиотеките и унищожени. Пламъци, досущ като дрезденските, този път в домашното огнище. Нови факли, нови тържества, нов ред. Заради революционното аутодафе днес не съществува нито едно запазено копие на стихосбирките му „На север“ и „Копнения“. Самотен екзепляр от„Грях и скръб“ прашасва в библиотечните недра. Устремът за изличаване обикновено крие в себе си поезия.

От гледна точка на стила Янко Янев е преди всичко есеист. Римите не са неговата стихия, а подредбата на строфите приема за окови. Той претопява тази формалност в експресията на израза си. Нарочно руши стиховете, за да освободи плам. Дионисиева разруха, вдъхновена от Славейковите „Епически песни“. Варварски звън на магически патос, както сам казва. „Нищо по-противно няма от оная лигава сантименталност, която пълни у нас всевъзможни сбирки от стихове и разкази. Особено днес е необходим гордият и стоманен удар“, пише авторът през 1929 г. в манифеста си „Езическо слово“. По онова време все още е в България и доколкото е възможна реконструкция на личността му, членува в Националлибералната партия. Съзирате ли лукавата дихотомия в политическото име? В известен смисъл философът Янев сам убива традиционния лирик у себе си, за да се възвиси до една по-мощна, мрачна и хаотична реч. За него българското слово е слово на бунта като вихър на живота и освобождение на първичната страст, като „ликуваща вълна, която не иде от слънчево лоно, а от някаква бездна, напоена с кръв“.

Бунт, кръв, народ, машини, съзидание – ето ви основните пътепоказатели в творческия поход на Янко Янев. Звучат напълно в унисон с риториката на поети, които по-добре познаваме посмъртно. Волята за революция рано или късно получава политическо клеймо, но историята припознава само победителите.

Янев е автор, който намира своето най-могъщо духовно родство с Яворов и Пенчо Славейков, но в художествен план е откъснат от тях и изхвърлен в масовия гроб на демонизираните. Причината трябва да се дири в „злите сприи“, разбудени в душите на изгубеното поколение. „Ние се тровим взаимно, преследваме се взаимно, понякога се превръщаме в алчущи псета, които не пропущат да мине покрай тях някой горд и необикновен човек“, е наблюдението на Янев в статията „Трагичен народ“. За почуда, това не е сурова самокритика, а възхвала на варварския ни национален дух. Ние сме мрачна, деструктивна сила и с гордост трябва да носим чемера на това самопризнание. Бунтовни сме и подозрителни към всеки авторитет. Това е характерният знак на етническото ни свободолюбие.

В годините на „лявото поколение“ (по определението на Иван Мешеков в едноименния му труд от 1934 г.) Янко Янев е екстатичен националист. Още един епитет от чуждици в името на подредбата. Неговата мисловна обосновка е друга, много по-магическа. Уж е племенна, расова, но е радикално различна от расизма – такъв, какъвто го разбираме в днешния контекст. За Янев „всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна“. Нелепо е да бъде определян като „глашатай на фашизма“ в изначално небългарските му корени. Но това не прави позицията му по-приемлива за почитателите на интернационалното.

Мотивът, който го превръща в политически некоректен за всяко време, но заедно с това и вечно актуален, е в позиционирането на българското в граничната бразда между „славянския тракторизиран изток“ и „живота алгебра“ на „тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника“. Решението за него е във вдъхновения прометеев човек, като с това визира само и единствено българина. „По-добре конска опашка и кобилско мляко, отколкото знаме на изтощено и безбурно племе“. В тази взривоопасна риторика, която днес сме възпитани да отхвърляме, Янев открива метафизични, приказно-философски аспекти. Така се стига до текста „Героичният човек“ (1934), в който е роден образът на „българския демонизъм“.

Демонът обгръща новия човек с неговата аморална виталност, веселост, еротизъм, оргиастика, трагика, страх, отрицание, злотворство и предопределеност на кръвта. За пореден път либералното съзнание на съвременника потръпва от тази изразност. Янев обаче търси спасението на националното в преоткриването и припознаването на истинската ни природа.

А тя е природата на разрушението, на подземния огън, на езическото. Налице е ницшеански бунт, какъвто родната култура не е виждала и трудно би могла да осмисли. В „Пробуждане“ (1931) Янев пише за историческото призвание на характера ни. Наситени сме от формализъм и цивилизация, не можем да се примирим с безплодието на софизма и главната ни задача е само в разрушението. Това е нашата творческа радост. От руините на „цялата величествена сграда на досегашна Европа“ ще се издигне новият човек, новият българин, защото хуманното е само и единствено етноним. Великият Дух Свят изхожда от бездната и трябва да се върне в бездната. Апокалиптично пророчество. Въздухът е бременен от мълнии, машините идват да унищожат машинното съзнание, от дъното на земята ще излезе огън. Какъв само апотеоз на този мироглед са дрезденските запалителни бомби.

Поемете дъх. Говорим за поетика, не за политика. Прозаиците на каузалното наричат този тип светоусещане „песимистка критика на културата“. На пръв поглед тя е сетивна реакция на кризата, но същевременно е израз на осмислянето  и опит за преодоляване. В художествен план нейните крайни жестове са травматични актове. Те са постоянно срещани във времето на преход, както са мислени десетилетията след войните. Вероятно са присъщи и на всяко поколение, което схваща себе си като изгубено.

Риториката на Янко Янев е поразително близка до тази на съвременника му Гео Милев, но противоположна в идеен аспект. „Народ“, „маса“ и „машина“ са градивните елементи на обща болезнена словесност. Левите поети и философи, излишно е да напомняме, също преживяват епохата си като буржоазна недъгавост и копнеят за разрушение. Подходът за надмогването на кризата у тях обаче е търсен в интернационалното (класовото), не в националното (расовото), за тях обединяващият принцип е трудът. Милев формулира това красноречиво в „Българският народ днес“ (1921).

Масата, мислена изключително през етническия знак на осакатената от войните държава, е другият възможен социален път за нравствено прераждане. Един от идеолозите на този мотив – Найден Шейтанов – използва дума, която вероятно сте срещали, отдавна превърната в пропаганден пейоратив: „великобългарин“. Шейтанов, уви, е лишен от истински поетичен талант. Ще се съгласите, че „българският демонизъм“ на Янко Янев е далеч по-изящно име.

Идейният сблъсък е неизбежен. Крахът на националните идеали след 1918 г. бележи края на либералните усещания за справедливо и разумно. В обговарянето на следвоенното време се появява тропът „нов човек“, призован да извърши революция. Това е масов индивид, чужд на еснафската атомизираност. Една от основните му характеристики е да бъде млад. Следвоенната криза оставя усещането за преждевременна изчерпаност на старите и възлага специални надежди на новите в изграждането на българската идентификация. Патетичната риторика за „младежта“ трайно се настанява в пространството. От нея се очаква да осъществи несбъднатия творчески потенциал на възрастните. Иначе казано, съзряващите получават статут на зрели без съпротива. Личните им емоционални лутания са преживявани като общи. Пубертетът на това поколение е приеман като висша социална чувствителност, а утопичните блянове са аплодирани като житейска философия. Как тогава самото то да преодолее инфантилното си усещане за изгубване във всеобщата дезориентация?

Янко Янев е чудесен пример в това отношение. Роден в Пещера на 13 декември 1900 г., учи в родния си град, после продължава гимназиалното си образование в Стара Загора и Пловдив. Баща му Христо Янев Папаяницов е търговец на вино и дървен материал. Дори от тези съвсем бегли контури се забелязва типичната му принадлежност към изгубеното време. Твърде млад, за да бъде мобилизиран на фронта, и преждевременно мъдър, за да се включи отрано в бунта срещу еснафската ограниченост – причината за краха на идеала за единение и източник на остаряла семейна консервативност.

Какъвто и етикет да получи по-натам, в края на гимназиалното си обучение Янко все още не реагира на социума, а преди всичко се опитва да структурира собствения си емоционален свят. Година преди Ньойския договор, през 1918 г. издава стихосбирката си „Грях и скръб“. Едно-единствено копие е оцеляло от огъня в библиотечните недра. Ама че ницшеанска съдба за тая покъртителна любовна патетика.

Лирическият герой Яша е прелъстен и отхвърлен от по-зрялата и опитна Анета, което, естествено, води до страдание, риторически въпроси, търсене на ново единение и прочее театрални пози. Младежко свръхдраматизиране на унищожена мечта. Косите на любимата са по-черни от мъката; разкъсват се ризи, устни сливат се в сласт; редуват се призиви за подчинение и надмощие. Тези поетични елементи обаче са само отклонение от основната линия, в която изгубеният Аз броди сам из града и копнее за неговото пълно унищожение. „Бъди проклет“ е лайтмотивът, съпроводен с детайлно описание на лелеяния общ крах. Небе, обляно в кръв, зловещи вихри и неумолимост – ето изразите на тази отхвърлена сантименталност. Янев тепърва ще я философизира в духовното си лутане. Или по-добре да кажем: следване. Първо драматургия, после философия в Хайделберг. Сценичен плам (апропо, Анета е актриса), намерил интуитивно обосновка, а после затвърден и радикализиран академично.

През 1929-а, десет години след взривовете на любовното страдание, на петнадесетата годишнина от смъртта на Яворов, Янев държи реч. Демоните в нея вече присъстват. Но те нямат национален характер, а носят име на жена. Казва се Лора. И понеже не е познавал лично вдъхновителя си, този лирически химн към мъртвия поет носи автобиографичните ноти на все още живия. Хаосът и сътворението се оказват синоним на нестихващото му любовно дирене.

„Тая любов, пише Янев, тоя копнеж по безкрайното обручение изпълваше Яворова най-вече в последните, залязващи дни на неговия живот, когато чувствуваше из улиците, че Лора слага невидима ръка на раменете му и го зове при себе си. Тук е цялото величие. Тук е скрита романтиката на неговия еротичен вопъл, тук единствено той се явява извън повседневното, не вече с името на човек, а на светец, чиито стъпки придружава фаустовския мистичен хор, който завършва с думите: „Вечната женственост ни влече към небето“. Да, вечната женственост: като него са я чували всички пленници на страданието и огъня, които не са могли да намерят пристан на тази земя.“

Ех, този огън! Демонически символ, приписан на един поет танатофил от друг. Огън, разжарен от „безумната алч на луди вакханки“ („Грях и скръб“), преминал през пречистващия прометеевски огън от „дъното на земята“ („Героичният човек“) и буквално претворен от огнените бомби над небългарския Дрезден. „Демоните на Янев като цяло могат да бъдат схванати като екстатичен антипод на междувоенната действителност и са отношение към свободата – самоубийствен оргиастичен скок в тъмното“, пише проф. Иван Еленков в изследването си „Родно и дясно“. Свобода ли?! Длъжни сме да възразим. Демоните на Янев не са свобода, те са копнеж по отдаване, подчинение на природата, пълно сливане, изгубване и зов за невъзможно прераждане. Или иначе казано – нищо друго освен любов. Ерос и танатос, най-основната и мощна поетична сърцевина. И най-баналната също.

Националисткото себеотдаване често пъти е форма на особен еротизъм. И Анета, и България ще отхвърлят тези бесове. Националният ни характер явно не е чак толкова демоничен, колкото някои личности допускат. Природата ни включва не само дивия тътен на промяната, но и мудността на еволюционния рационализъм. Янев се е объркал за силата на българската бездна. За нас тя не носи драма, носи покой. Кой знае, може би така е още по-обречено и демонично. Но и тук се намира житейски оптимизъм при желание. Щом всичко е изгубено, следователно нямаме повече какво да губим.