ТОЛКОВА МНОГО СМЪРТ

Ванче Михайлов е самокоронясалият се ангел на смъртта, най-влиятелната и злокобна фигура в македонското освободително движение между двете световни войни. След него остана само пепел

от Георги Милков

Животът, туй е мигновение.

Човек на призрака е роб.

Той мами се в надежди сладки –

от люлката до сами гроб!

Иван (Ванче) Михайлов изрича сам собствената си епитафия, рецитирайки този стих от Иван Вазов, когато на 23 май 1990 г. в Рим дава първото си и последно телевизионно интервю пред Кеворк Кеворкян. Скоро след това, на 5 септември, умира, навършил 94 години. Това е същата дата, на която 46 години по-рано е видял България за сетен път. Вероятно моментът, в който се е превърнал в призрак сам на себе си.

Когато катафалката спира пред дома на „Виа Понца“ 6/7 в римския квартал Монтесакро, за да откара тленните му останки към гробищата на Гротаферата, комшиите се прекръстват и си казват: „Бедният професор Джовани, най-сетне дойде и неговият ред, Бог да го прости“.

И най-старите обитатели на малката улица нямат представа за истинската самоличност на „професора“, който живее на този адрес още от 1958 г. Някои са чували, че май е от Унгария. Малцината, допускани в апартамента му, най-често са го наричали г-н Радко (Деянов). През годините се е подвизавал под какви ли не имена. Дал е псевдоним дори на жената, която се грижи за него и в чиито ръце умира – Вида Боева-Попова. Според него тя има твърде издайническа фамилия. Затова на звънеца отвън пише просто „Eма“ – име, което в Италия нерядко се среща и като фамилно. По-голямата част от дългия си живот Ванчо Михайлов прекарва в дълбока конспирация.

Затова обитателите на тихата „Виа Понца“ в северните покрайнини на италианската столица няма как да знаят, че съседът им е поддържал връзки с папа Йоан XXIII и Кемал Ататюрк, бил е част от плановете на Мусолини и Хитлер за преразпределение на картата на Европа, а като ръководител на ВМРО – най-мощния и смъртоносен апарат в света между двете световни войни – е смятан за съпричастен към убийството на югославския крал Александър I и поредица от политически екзекуции и атентати.

ЗАВРЪЗКИ

Иван, когото всички наричат Ванчо или Ванче, се ражда на 26 август 1896 г. в Ново село, махала на Щип, тогава в пределите на Османската империя. Баща му и единият му чичо са членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Тодор Александров е от същата махала. Ванчо отраства с идеята за освобождението на Македония и с тези обвити в сурова романтика образи – митичните вампири, както възрастните наричат пред децата четниците, които се промъкват нощем в щипските къщи или пренасят тайно оръжие през река Брегалница. В един от смътните му детски спомени легендарният войвода Тодор Александров го носи в едно одеяло, докато е болен. Той просто от малък е орисан един ден да бъде дясна ръка и наследник на войводата. След убийството на Тодор Александров Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО на мястото на своя ментор и веднага подхваща наказателни акции срещу виновниците и подстрекателите за смъртта на Тодор Александров. Преди края на септември 1924 г. всички преки участници са избити. Тая експедитивна безкомпромисност, с която се разправя с опонентите си, му спечелва авторитет в организацията. А след като през 1928 г. поръчва убийството на генерал Александър Протогеров и поставя двама свои приближени в ръководството на ВМРО, Иван Михайлов вече напълно контролира организацията. Братоубийствена война между двете враждуващи крила не го смущава, той има по-важни задачи.

През 1929 г. Михайлов започва стратегическа промяна във ВМРО – приема се идеята за „свободна и независима Македония“, обединяваща Вардарска, Егейска и Пиринска области като „втора българска държава на Балканите“. Или още по-точно – втора Швейцария на Балканите, която е българска в етнокултурно и езиково отношение и македонска – в географско и регионално.

До създаването на такава държава Иван Михайлов възприема ВМРО като „суверенна държавна структура“, която трябва да „действа като другите държави“. Но предвид обстоятелството, че организацията няма затвори за задържане на провинилите се и престъпилите устава, смъртните присъди преобладават.

НАКАЗАНИЯ И ЕКЗЕКУЦИИ

В интервютата, които Иван Михайлов дава в последната година от живота си, става ясно, че той никога не е чакал от другите разбиране или оправдание за своите дела. Напротив, през всичките години живее с убеждението, че е действал по възможно най-правилния начин. Дори когато е ставало въпрос за братоубийства.

„Основно право на хората е да умират и да убиват за земята, в която живеят, и да наказват с изключителна строгост всички членове на собствената си раса, които са подали ръце на нашественика.“

Иван Михайлов цитира тези думи на Уинстън Чърчил в том III на своите „Спомени“, след което добавя от себе си: „Точно така постъпи и ВМРО, бързайки да накаже изменниците, които бяха влезнали в услуга на нашественика и поробителя на Македония“.

В мемоарите си той дава обяснение защо по негово време ВМРО изоставя тактиката на масови четнически акции и преминава към изпълнение на индивидуални екзекуции. Лайтмотивът е, че не бива да се причиняват масови страдания сред населението, а да се наказва само виновникът, предателят, ренегатът.

Сред първите места в списъците с изменници Ванчо Михайлов посочва Стоян Мишев – околийски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Щип, по-късно станал „всепознато сръбско оръдие, оглавявайки сръбската полицейска организация „Сдружение против българските бандити“.

За неговото убийство Иван Михайлов сякаш разказва с неприкрито удоволствие.

„Край на гадното му съществувание турна на 30 декемврий 1924 г. Кирил Григоров (Келешов) от Щип, 21-годишен, син на крайно бедно семейство... Той отсече главата на измяната там, дето тя се считаше напълно спокойна – в обятията на сърбите; той спаси народа си от срам и затова, макар да бе най-младият измежду героите, които ВМРО излъчи в последните години, името му е произнасяно от всеки македонец с благоговение.“

Когато през юни 1990 г. Иван Михайлов дава интервю за в. „Труд“, на въпрос за броя на убитите от ВМРО по негово време той отговаря, че никога не е ставало нужда да се прибягва до статистики. Но изрежда пунктуално „някои примери за удари срещу противника“ по времето, когато той е член на Централния комитет на ВМРО.

И този списък започва пак с убийството на Стоян Мишев и възторжени слова за младия екзекутор Кирчо Григоров, който в затвора, докато чакал да бъде обесен от сърбите, изработил броеница от сливови костилки, нанизани на телчица, накрая с пискюлче. Чрез един от тъмничарите тази броеница стига до Иван Михайлов. В спомените си той говори за нея като за свята реликва, символ на предаността.

И сякаш символично отмятайки с показалец въображаеми сливови костилки, той почва да брои падналите глави на враговете, като ги посочва с тирета в това интервю:

- наказание в Царево село на един предател;

- наказан редакторът на сръбския вестник „Южна звезда“ в Битоля;

- един предател, убит в Струмица;

- стрелян един предател в Щип;

- стрелян Жика Лазич, главен началник на сръбската тайна и явна полиция, в самия му кабинет в Белград;

- наказан сръбският агент Тодор Паница от Менча Кърничева в Бургтеатър във Виена, за разкриване и гонене на македонски борци, поставен в услуга на сръбската и гръцката полиция;

- наказан Петър Чаулев – член на ЦК на ВМРО – в Милано, изменил на македонското движение;

- убит сръбският генерал Ковачевич в Щип заради асимилаторската му дейност в Македония;

- наказан Велимир Прелич, заклетият българомразец, от ръката на Мара Бунева в Скопие. Той измъчваше македонските студенти в Скопие, които бяха арестувани по известния Скопски процес;

- извършени атентати в Македония под сръбска и гръцка власт;

- през 1934 г. месец октомври, в Марсилия загина главният отговорник за тиранията в нашето отечество и в цяла Югославия – сръбският крал Александър. Атентаторът беше Владо Черноземски, член на ВМРО.

Завършвайки списъка именно с атентата в Марсилия, може да се каже, че това е един от редките случаи, в които Ванчо Михайлов сам в прав текст признава някаква връзка със събитията около убийството на югославския крал, защото обикновено е много уклончив по този въпрос. И дори по-надолу в същото това интервю, когато го питат каква в действителност е ролята му в атентата, той отговаря, че „всеки истински българин от Македония презира сръбската власт и нейните крале“.

Конкретно в неговия случай тази омраза е напълно оправдана, защото на 31 октомври 1927 г. в Щип сърбите най-демонстративно убиват баща му и брат му.

Обяснявайки за атентата в Марсилия, Михайлов уточнява, че важен фактор в борбата срещу сърбите е „споразумението между ВМРО и хърватските борци“ за съвместни действия срещу общия враг.

Пред медиите Ванчо Михайлов за пръв път хвърля светлина върху събитията в Марсилия с интервю, което излиза в януарския брой от 1990 г. на италианското списание „Стория Илустрата“. То мигновено предизвиква буря от реакции в югославския печат.

В някои от тях се твърди, че Ванчо Михайлов и ръководителят на хърватските усташи Анте Павелич всъщност са целели не покушение срещу югославския крал, а смъртта на френския външен министър Луи Барту (който загива в атентата), за да угодят на Хитлер.

Михайлов, разбира се, отрича категорично това в последвалото интервю за в. „Труд”: „Лично аз не смятам, че има свестен българин, който да одобрява случайното убийство (по вина само поради линията, която е взел куршумът) на френския министър Луи Барту. Нищо по-глупаво не съм чул от това: че целта на стрелянето е била именно да бъде убит той. Този куршум е бил насочен изключително срещу сръбския крал. Всичко останало, казано от сръбския печат, е глупава измислица... Може да се каже, че македонските българи и хърватите малко закъсняха със сприятеляването си. Срещу тиранията на Белград ние и хърватите най-добре сторихме, като се сприятелихме“.

ХЪРВАТСКАТА НИШКА

Контактите на Ванчо Михайлов и Анте Павелич датират още от 1928 г., когато хърватинът като адвокат в Загреб доброволно решава да защитава един български студент, арестуван от сърбите в Скопие. След това Михайлов кани Павелич на гости в България и между тях започва приятелство, което е в основата и на здравите връзки на двете организации.

След атентата в Марсилия европейската преса изобилства от всякакви информации за действителни и предполагаеми срещи между ръководителите на ВМРО и Усташа – Хърватско революционно движение.

Предполага се, че инициатор на плана за екзекуцията на югославския крал е Анте Павелич. След като направил реална оценка на професионалните възможности на своите хора, шефът на усташите се обърнал за помощ към Ванчо Михайлов. И за да бъде свършена работата със сигурност и без никакви колебания, Михайлов му изпратил Владо Черноземски. В европейската преса Черноземски е описван като много доверен човек на ръководителя на ВМРО, негов шофьор по някое време, опитен боец и изключително добър стрелец.

Според едно съобщение от края на 1934 г. Павелич и Михайлов се срещнали през август същата година в хотел „Континентал“ в Рим, където обсъждали различни варианти за покушение срещу Александър I. После през септември се видели отново в Мюнхен, където уточнили окончателните детайли за атентата в Марсилия.

Тази дописка се позовава на данни от разследване на френските служби, но в действителност няма конкретни доказателства за споменатите срещи на Михайлов и Павелич в Рим и Мюнхен.

По това време ръководителят на ВМРО вече се намира в нелегалност. След Деветнадесетомайския преврат в България през 1934 г. новото правителство изпраща армията срещу базите на ВМРО в Петричко, дейността на организацията е забранена, структурите  са разбити, а лидерите  са интернирани.

През септември 1934 г. Ванчо Михайлов и съпругата му Менча Кърничева намират убежище в Турция. Първо живеят в Кастамону, а накрая – на остров Бююкада край Истанбул.

Любопитно съвпадение е, че на същия остров малко по-рано (от февруари 1929 г. до заминаването си за Франция през 1933 г.) в изгнание живее под псевдонима „Седов“ и друг прословут герой – Лев Троцки, мозъкът на Октомврийската революция в Русия.

Каква е била стратегията на лидера на нова Турция Мустафа Кемал да приема под крилото си такива фамозни фигури, може да бъде тема на отделен анализ. Но в случая с приютяването на Ванчо Михайлов историците предполагат, че самият Ататюрк – роден в Солун (столицата на Македония) е искал да избегне установяването на южнославянска хегемония на Балканите в случай на съюз между Белград и София. Особено в светлината на събитията, последвали Деветнадесетомайския преврат в България, който самият Иван Михайлов до смъртта си продължава да нарича просръбски акт.

Разбира се, по онова време югославското правителство настоява няколко пъти пред турските власти Иван Михайлов да бъде екстрадиран. Исканията са оставени без отговор. През юли 1936 г. около седемдесет най-видни представители на македонската емиграция в България пишат до министър-председателя на Турция Исмет Иньоню. Молбата им е Иван Михайлов да не бъде предаван на Югославия, Гърция или Румъния, да се третира като политически изгнаник, а не като затворник и да му бъде разрешено да пътува в чужбина за лечение заедно със съпругата си Менча Кърничева.

Под това писмо се четат подписите на личности като проф. Любомир Милетич, проф. Иван Снегаров, ген. Коста Николов, полк. Петър Дървингов, Райко Алексиев, Димитър Талев, Кръстьо Сарафов... Писмото е връчено на Исмет Иньоню от Христо Станишев, който пътува до Анкара в края на август 1936 г.

Две години по-късно Ванчо и Менча получават визи за Полша с помощта на Адам Тарновски – полския пълномощен министър в София, който по време на Първата световна война е работил като дипломатически представител на Австро-Унгария в българската столица и поддържа близки връзки с ВМРО.

След влизането на Вермахта във Варшава през септември 1939 г. Михайлов установява връзка с Гестапо и той и жена му, която говори добре немски, заминават за Берлин.

Там временно се е установил и неговият стар приятел Анте Павелич, който през 1941 г. с помощта на Райха е издигнат до водач на Независима държава Хърватия.

Въпреки че се кроят такива планове, Иван Михайлов не получава подобно предложение от Хитлер да оглави независима македонска държава, защото междувременно в Скопие е установена българска администрация. Затова той може единствено да приеме поканата на своя приятел Павелич да бъде негова дясна ръка и така заминава за Загреб, където до 1944 г. служи като военен и външнополитически съветник.

Властите в София обаче следят с безпокойство събитията и с цел да държат под око Иван Михайлов вземат решение смъртната му присъда от 1935 г. да бъде отменена и да му бъде предложено да се завърне в България и евентуално да заеме важен пост във Вардарска Македония.

Развил особена мнителност през годините на своето изгнание, Михайлов категорично отказва. Но в същото време от Загреб не спира да поддържа тесни контакти с Рим и Берлин. През октомври 1943 г., след като италианците се изтеглят от Балканите, Иван Михайлов се договаря с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер да бъдат събрани 12 хил. души от ВМРО, които да бъдат разположени в окупираната от германците гръцка част на Македония. Тази работа обаче се проточва и след по-малко от година Хитлер вече е на мнение, че трябва да се създаде македонска държава под покровителството на Третия райх, която да гарантира евентуалното изтегляне на Вермахта от Гърция пред настъпващата Червената армия.

Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп предлага на Иван Михайлов той да оглави тази държава. Михайлов приема да направи проучвателно посещение в Скопие, след което да съобщи окончателното си решение.

На 3 септември 1944 г. той каца от Загреб в София с германски военен самолет. Среща се с няколко оцелени свои привърженици, но положението не го радва особено. Това става ясно и от рапорта на офицера за свръзка от СС Валтер Шеленберг, който телеграфира до Рибентроп: „С няколко обсъждания днес и утре Михайлов трябва да се опита да спаси онова, което трябва. Ситуацията обаче изглежда безнадеждна. И Михайлов е на същото мнение, след като сам можа да се убеди за състоянието на нещата“.

На 5 септември Ванчо Михайлов излита за Скопие, за да не се завърне никога повече в България. Междувременно СССР обявява война на България. Рибентроп притиска германския пълномощен министър в София – СС обергрупенфюрер Адолф Бекерле: „Днес фюрерът отново нареди да бъде провъзгласена независимостта на Македония – този път без повече отлагания“.

На другия ден вечерта Бекерле получава информация от германското генерално консулство в Скопие: „Комитетът се отказва категорично да обявява независимостта на Македония, убеден от Ванче Михайлов и след обстоен анализ на така стеклите се обстоятелства“.

Отказът на Михайлов е аргументиран с „отсъствие на привърженици, които да са готови да застанат зад независимостта и да я наложат. Непрекъснато и прогресивно деморализиране на цялото население“.

Всички по веригата – Химлер, Рибентроп, Хитлер – са бесни от това решение на Ванче Михайлов. Управлението на Македония остава в ръцете на Вермахта.

На 13 ноември 1944 г. партизаните на Тито влизат в Скопие, за да не излязат повече от там.

Междувременно Михайлов и жена му отиват във Виена, а през пролетта на 1945 г. се местят в Алтаусзее, в австрийските Алпи, където дочакват първите американски войници и последвалата британската военна администрация. Те не са екстрадирани от англичаните въпреки официалното искане, пристигнало от Титова Югославия.

Защо това не се е случило, остава неизвестно. Както е неясно и къде семейството прекарва първите следвоенни години.

През 1948 г. Ванчо Михайлов и Менча Кърничева пристигат в Италия и остават да живеят там с издръжка, която пристига регулярно от македонските патриотични организации в САЩ и Канада.

Двамата пътуват веднъж до Германия за лечение на Менча. Следващото пътуване на Ванчо е до Австрия. С тези малки изключения той прекарва целия си останал живот в Италия, където се радва на протекцията на своя дългогодишен познат кардинал Анджело Ронкали.

Между 1925 и 1934 г., точно когато е най-активният периода на Иван Михайлов в България, Ронкали е апостолически представител на Ватикана в София. Двамата продължават връзките си и след това, защото, докато Михайлов живее в изгнание в Турция, Ронкали е апостолически нунций в Истанбул.

На 28 октомври 1958 г. кардинал Ронкали е избран за 261-ви папа на Римокатолическата църква под името Йоан XXIII.

МЕНЧА

„Аз няма как да стана католичка, но искам, като умра, да бъда опята от католически свещеници, защото не знам по какъв друг начин да им се отблагодаря за всичко, което направиха за нас в Рим.“ Тези думи на Менча Кърничева – съпругата на Иван Михайлов, се цитират като нейно предсмъртно желание, заедно с молба прахта  да се разпръсне над Егейска Македония.

Когато умира през септември 1964 г., Менча е опята от хърватски католически свещеник. Ванчо държи реч на гроба  не само като опечален съпруг, но и като ръководител на организация, загубила един от най-вер-ните си съратници. Овен моя жена тя бе и деец на ВМРО, казва той.

И вярно, Мелпомена Кърничиу, както е рожденото  име, е не по-малко легендарна и страховита личност в македонското революционно движение. Нейният боен псевдоним е Кармен, а в нелегалност често използва и името Мария.

Тя полага клетва пред пищова и камата като член на ВМРО през март 1924 г., влюбена в Иван Михайлов и запленена за каузата пак от него. Не след дълго интимната им връзка е скрепена чрез бойно другарство. И ако дотогава тя е тази, която изпитва благоговение пред Ванчо заради делата му, скоро на свой ред и той ще бъде респектиран от решителната  натура.

Във Виена, където отива да се лекува, Менча трябва да помогне за проследяването на Тодор Паница – осъден на смърт от организацията още през 1907 г. заради убийствата на Сарафов и Гарванов. Ако го открия, сама ще му платя, казва Менча. Така и прави.

Зрелищното убийство на Паница в Бургтеатър и последвалата присъда са отделна история, която завършва щастливо. Освободена е още същата година заради лошото  здравословно състояние и още на следваща, 1926-а, на Коледа Менча Кърничева и Иван Михайлов се женят. Обещават си да нямат никога деца, защото това ще попречи на революционното дело.

„Тя беше кротка, скромна и човечна, умна, волева и юначна, възвишена по дух и по сърце“, казва за нея Иван Михайлов.

Той я надживява с повече от четвърт век, но до края на дните си пази кичур от косите . Не изпълнява второто  предсмъртно желание – прахът  да бъде разпръснат над Егейска Македония, защото иска, когато настъпи неговият час, да може да легне до нея във вечността.

ЕПИЛОГ

Макар и превърнал се в легенда на македонския епос, Иван Михайлов знае как завършва онова любимо стихотворение на Вазов, което е по-добро от всеки епилог:

Мечти, високо що възлизат,

надежди, планове, дела,

кога да е, лъжа излизат:

единът гроб не е лъжа!

Мъки, Македония