ТЪЖНАТА ИСТОРИЯ НА ВЕСЕЛИЯ МАГИСТЪР
- Leuropeo Bulgaria
- May 27
- 6 min read
С Пиер Абелар постъпиха до крайност зле. Изрязан бе в буквален и преносен смисъл.
от Николай Колев
Тиха и спокойна нощ е, прорез в напрегнатия земен живот, залог за блажена вечност отвъд, у Бог. Луната изрязва дупка светлина в черното небе, за да разкрие черните козни и прокоби на смъртните. Магистър Абелар спи дълбоко в разреза на завивката си и сънува – вероятно утробата на любимата Елоиз, чийто химен преди време е изрязал. Няколко души нахлуват в спалнята му. Носят инструменти за рязане и режат – онова, което е изляло семето си в интимния прорез на Елоиз и е заченало бъдещия им син. Отрязването на тестисите през XII век отсича възможността на бившия им обладател да получи църковен сан.
Съдбата, във велелепната си одежда на езическа богиня, с превръзка на очите и колело, по което се движи, се е завърнала в постулатите на теолозите през XII век като алегория на божествения промисъл, според който светът и човекът са нищожни, ефимерни, несигурни. Колелото на Фортуна ще присъства като прорез свише в текстурата на живота – по фасадите на светските сгради, по манастирската архитектура и дори като приспособление, търкалящо се пред миряните по време на религиозни празници. Поезията на вагантите – странстващи студенти– ще вреже Съдбата в едни от най-известните средновековни стихове, тези от Буранския песенен сборник:
„О, Фортуна, като лунен кръг ти се променяш,
Ту нарастваш, ту погасваш, ту лика си сменяш.
Житието ни проклето плаши умовете
И стопява всяка слава като ледовете.“ (превод Боряна Кацарска)
Най-изразителният белег на Фортуна е „абсолютната нерегламентираност на нейните действия“, „отмерва всекиму собствения му дял, но тя прави това с някакво ужасяващо безразличие, с някаква безмилостно жестока студенина“. (Цочо Бояджиев, „Ренесансът на XII век“) Тази студенина ще усети Пиер Абелар, когато металните сечива на злосторниците ще се врежат в чреслата му и – по собствените му думи – по присъдата Божия ще изрежат онази част от тялото му, с която е съгрешил. Още две големи изрязвания ще го споходят – две присъди и изгаряния на негови книги, отрязани от корпуса на допустимите от Църквата текстове. Но да почнем поред.
През 1079 г. Съдбата отрязала пъпната връв, свързваща Пиер с майка му Люси дьо Пале, като завинаги го лишила от утробния уют на житейската сигурност. Баща му – рицарят Беранже, виждал в него свой последовател, владеещ меча и пиката, които режат човешката плът, но Пиер проявявал други влечения – към острия и режещ разум, познаващ Бога и света. Абелар бързо минава през школите на много учени, по-известен сред които е Гийом от Шампо, един от първите му врагове. Съвсем млад, но с високо самомнение за интелекта си, печели своите турнири – по диалектика, водене на спор, теологически коментари. И бързо изрязва Гийом от школа му в Париж.
В началото на XII век в Европа все още няма университети – нецърковното обучение става в школите на учени, следвани навсякъде от учениците си. Да бъдеш ученик тогава означава да отрежеш всяка връзка със света и просто да следваш учителя си. Странстващите учени заливат пътищата на Европа – най-вече хора, които финансово могат да си позволят този лукс. Наричат ги схолари, ваганти, голиарди. Извеждат „голиард“ от Голиат, врага Давидов, сина Дяволов. „Гула“ препраща към гърло и глътка, лакомия и пиянство. Средновековни битници и хипита – поети, певци, танцьори, изповядващи „веселата наука“ на по-късните трубадури. Неслучайно църквата зорко бди кой какво учи в школите.
Колкото повече слава трупа Абелар, толкова повече завист се нагнетява над главата му. С което и започват митарствата на този ведър магистър, поет и композитор, трайно изрязан от картата на комфортните градски школи.
Тук ще се намеси Гийом, вече епископ, и ще прогони Абелар, който ще основе нова школа на хълма Сент Женевиев в покрайнините на Париж. В автобиографията си „История на бедите ми“ признава за „огромните финансови печалби и славата на моето училище, нараснало неимоверно благодарение на преподаването както на философия, така и на теология“, но и че „просперитетът винаги прави глупаците арогантни, а безгрижният и спокоен живот отслабва духа и лесно го води към плътски изкушения“.
През 1115 г. в Париж, в новото училище, в което преподава, Абелар ще срещне и ще се влюби в 17-годишната Елоиз. Любовта им е щастлива, макар и скрита. Докато бременността няма как да се скрие, а бъдещият им син Астролаб не напомни за себе си. Следва скандал, раздели, скриване на Елоиз, преговори за брак. От писмата между двамата научаваме, че всеки оплаква не своите нещастия, а тези на другия. Позорът отстъпвал пред съзнанието за изключителността на тази любов. Елоиз ще откаже брака с куртоазен жест, избирайки свободната любов пред брачния договор. Все пак под натиска на роднините ù е сключен таен брак. Абелар опитал да замонаши Елоиз в манастира в Аржантьой, като сам облякъл монашеските ù дрехи.
Следва нападението над него и отрязването на тестисите му, зад което стои чичото на Елоиз. В „История на бедите ми“ споделя: „Бях доста озадачен и от факта, че според строгата буква на закона евнусите са толкова презирани пред Господа, че на хора, които са били кастрирани, частично или напълно, е забранено да влизат в храма, считат се за зловонни и нечисти, а дори и животни от този вид се считат за негодни за жертвоприношение“.
И всичко отново като изпято в химна на Фортуна от Буранския песенен сборник :
„Ти, свирепа и нелепа, колело неспирно,
злобен жребий непотребен, вечна нестабилност, ти, незнайна и потайна, и над мен блестеше, поигра си и сега съм гол и безутешен.“
Колелото на Фортуна се търкулва към следващите премеждия на веселия магистър, вече интелектуални. Абелар дава монашески обет и се концентрира върху книгите си, измъчван от въпроси „каква мъка от неутешима скръб ще причини тази рана на семейството и приятелите ми; как новината за най-големия ми позор ще се разпространи по целия свят… всички ще ме сочат с пръст и ще ме клеветят по всякакъв възможен начин; ще бъда чудовищно зрелище за всички“. Постъпва в различни манастири, от които бяга поради конфликти с монасите и абатите им, водещи разгулен и непристоен живот. Основава школа след школа, следван от тълпи ученици. Стремежът към баланс между философските и теологически подходи и най-вече рационалните аргументи при защита или опровергаване на различни тези отново изстрелват Абелар в зенита на предпочитаните магистри. Школите му се пълнят с ученици за сметка на други магистри. И отново клевети, интриги, режещи намеси в работата му. Дошъл ред в отрязването на Абелар от правилните учения да се включат Алберик от Реймс и Лотулф от Ломбардия, които убеждават папа Инокентий II да осъди трактата „За Божественото единство и троичността“ на Соасонския църковен събор през 1121 г. Отсъдено е, че написаното се отклонява от католическото вероучение. Процесът е фарс – както пише Абелар: „Същите хора, които бяха мои обвинители, станаха мои съдии, сякаш се беше сбъднало казаното: „И враговете ни са наши съдии“. Магистърът е принуден собственоръчно да изгори трактата си.
Следва затваряне в манастири, по-скоро затвори, в един от които Абелар едва не намира смъртта си. Накрая колелото на Съдбата пратило клетия учен в Троа, в пустош, където му бил подарен малък отрязък земя. Там Абелар построил от тръстика и слама параклис, наречен Параклет. Ученици отново се стекли отвсякъде, „напускайки градове и замъци, те се заселват в пустинята, вместо просторни къщи строят малки колиби, вместо изискани ястия се хранят с диви билки и сух хляб, вместо меки легла си правят легла от сено и слама, а вместо маси правят земни могили… изглеждаха по-скоро като отшелници, отколкото като учени. Но колкото повече от тях пристигаха в този район и колкото по-суров беше начинът им на живот, докато учеха при мен, толкова повече слава ми носеше това в очите на враговете ми и унижение за самите тях... макар че се оттеглих от градовете, площадите, тълпите и споровете, завистта ме намираше дори в самотата ми“.
Все пак Абелар ще получи разрешение да се върне в Париж. Ала Съдбата е изправила срещу него най-силния му враг – Бернар от Клерво.
Вече звезда, Бернар е увеличил числеността и влиянието на цистерцианския орден, който по-късно ще носи името му. Мистик, посветен да проповядва за светата Дева, която му отвърнала, осиновявайки го – от гръдта ù, изваяна в статуя, върху устата му капнали няколко капки мляко. Участва в създаването на ордена на тамплиерите. Във Везле ще изпълни бляскав религиозен пърформанс, накарал французи и германци да изпаднат в невиждан религиозен екстаз и да се отправят на Втория кръстоносен поход.
Трактатът „Въведение в теологията“ и други книги на Абелар ще попаднат под критиките на Бернар. Комисия ще открие 19 проблемни места в тях и на събора в Санс ще го осъди като еретик. „Въведение в теологията“ ще бъде публично изгорен.
Отново изрязан от църквата, Абелар ще поиска лична среща с Инокентий II. На път към Рим ще разбере, че присъдата му е потвърдена от папата и че книгите му ще бъдат изгорени.
Смъртта ще приюти веселия магистър на 63-годишна възраст. По същите пътища, по които векове напред неговите ученици и учениците им ще вървят след новите си учители и ще пеят:
„Поглед свеждам без надежда – всичко е далече.
Радостта ми, горестта ми са напразни вече.
За играта, за съдбата в този час свирете.
Всички – силни и безсилни, с мене заплачете.“