ТЪГИТЕ НА ПРЕХОДА

Непреходният текст на Ясен Бориславов за българския преход всъщност описва социалната и духовна среда, позволила възхода на чалгата, която е много повече от някакъв музикален жанр

от Ясен Бориславов

Жалко е, че през есента на далечната вече 1989 г. никой не се е сетил да направи представително социологическо изследване, центрирано около един основен въпрос: „Как си представяте края на демократичния преход?“ или „Как си представяте живота си след 30 години?“. Вероятно би се получило интересно и забавно четиво. Почти сигурно е, че повечето мнения на анкетираните, макар и поднесени сериозно, днес биха звучали наивно или смешно. Което пък би извадило на фокус един често дискутиран и все още нерешен въпрос – дали т.нар. демократичен преход беше направен, или той просто ни се случи? Анкетата би очертала още един травматичен, а сигурно поради това и рядко дискутиран въпрос – дали двигател на онова, което днес наричаме преход, за критичната маса от българското общество тогава е била волята за свобода и достойнство или нещо друго, например воля за собственост, за власт, охолство и телесни наслади? Без отговори на тези въпроси, без ясна представа за целта и смисъла му т.нар. преход си остава просто една метафора, период от българската история с относително ясно начало, но все още неясен и отворен финал в бъдещето.

Опитите на хората да надникват в по-далечния хоризонт на своето бъдеще като правило са впечатлявали повече с простодушие, отколкото с прозорливост. Донякъде утешително е, че твърде често и надникването в обратна посока, към миналото, дава същите резултати.

Историята познава най-различни видове преходи – демографски, антропологични, цивилизационни, от присвояващо към произвеждащо стопанство, от робовладелство към феодализъм и капитализъм, от мускулна и парна тяга към електричество, от доиндустриално към индустриално общество, преход към икономика на знанието, от БДС към ISO или от аналогова към цифрова ефирна телевизия и т.н. Особеност на българската действителност е, че у нас всички преходи сякаш протичат едновременно и постоянно, при това не непременно в една посока.

Когато човек прави преход от връх Ком до нос Емине, той знае точно откъде тръгва, къде отива и какво в общи линии му предстои. Когато през 1492 г. Христофор Колумб е тръгнал за Индия, той не е очаквал, че ще се озове на Карибите и въпреки това преходът му не се смята за неуспех, а тъкмо обратното, минава за един от най-важните в човешката история. Повечето исторически преходи са от втория тип, те просто се случват и хората постфактум разбират къде са се озовали, за да могат после с героичен жест да нарисуват центъра на мишената си точно там, където съдбата е забила стрелата. Мойсей едва ли е знаел как точно е изглеждала и къде се е намирала Обетованата земя, към която 40 години е водил евреите през пустинята. Водела ги е вярата, а не знанието.

Т.нар. български демократичен преход беше и е от втория тип. Днес изглежда по-лесно той да бъде описан, отколкото разбран. Какво всъщност стана за изминалите десетилетия? Какво постигна българското общество в политически, икономически, социален, демографски, битов, културен и най-сетне в морално-етичен план? Ако всеки от изброените компоненти бъде разгледан поотделно, ще се окаже, че преходът прилича повече на брауново движение, хаотично и във всякакви посоки. За някои нагоре, за други надолу. За онези, които емигрираха, преходът се оказа движение настрани. Има и социални частици, заради които преходът изглежда като движение в кръг. Политическият плурализъм се оказа илюзорен въпреки разрояването на десетки политически партии. Анализатори от всякакви цветове и калибри днес продължават да умуват какво точно е дясно и какво е ляво и дали левицата е дясна, понеже е по-скоро консервативна и около нея гравитират индустриалци, предприемачи и приватизатори, или е лява, понеже се е нарекла социалистическа и разчита на подкрепа от носталгични и/или пауперизирани социални слоеве? Десницата в началото на 90-те привличаше необичайно много вярващ в щастливото си бъдеще пролетариат, а днес изглежда като квачка, на която ястреб е разпилял пилците и тя тревожно кудкудяка, за да си ги събере. Елитите и от ляво, и от дясно се оказаха в еднаква степен компрадорски и опортюнистични, поради което център на политическите дебати не беше новият обществен проект, а основанието за упражняване на властта. На практика през целия преход партиите не бяха форма на политическо представителство на социални групи, а по-скоро инструмент за преразпределяне на икономически ресурс. Зимните и летните граждански вълнения през тази година ясно показаха, че бутафорията на този политически модел вече е прекалено прозрачна.

Социално-икономическите показатели на прехода независимо от отделните острови на благоденствие са по-скоро спорни. Много производства бяха ликвидирани, както и селското стопанство. Традиционно земеделска страна в миналото, България започна да внася домати, чушки, чесън и всякакъв друг зарзават. Круши от Аржентина, дини от Йордания. Според различни класации от последните години българите са най-нещастна нация в Европа. Те са и сред най-нещастните в света. България заедно с Румъния е на първо място по корупция в ЕС според Трансперънси Интърнашънъл. Образователната система произвежда потенциално безработни хора. Пенсионната система и здравеопазването са силно проблематични.

През 1989 г. населението в страната беше близо 9 млн., сега е около 7. Около милион емигрираха, а другите се стопиха поради отрицателен прираст. През нито един период в своята нова история, въпреки три унищожителни войни България не е губила 20% от своето население. В демографски план преходът изглежда по-скоро като катастрофа въпреки усилията на разни експерти да представят цифрите в оптимистична светлина. Всяка година по един град с размерите на Търговище, Горна Оряховица или Смолян изчезва. За същия период само в Чикаго са се заселили около 150 000 българи, почти колкото са жителите на трите споменати града. Дали второто и още повече третото поколение български емигранти там, а и в други страни ще се чувстват българи, е силно дискусионен въпрос. Ако тенденциите на отрицателния прираст и емиграция се запазят (а може и да се засилят), превръщането на българите в екзотична етническа група през близките десетилетия не изглежда невероятно. Към средата на века населението ще е под 5 млн. и с демографска структура, която още по-ясно ще очертае хоризонта на българското изчезване.

Малко по-оптимистично изглежда преходът в битов план, макар че и там калкулацията на позитивите и негативите не е никак лесна. Социалистическата икономика имаше странното свойство да произвежда дефицити. Вечно нещо липсваше, ту няма леща, ту червен пипер, кафе, тоалетна хартия. Разнообразието на стоките беше силно ограничено – три вида хляб, три вида сирене, три вида кисело мляко, два вида кашкавал. После имаше повече избор, но с неясно качество. Появиха се нови продукти с нови вкусове – авокадо, папая, джинджифил, ананаси, сьомга, скариди, италиански сирена като пармиджано, моцарела и горгондзола. През последните години силно развитата вече социална стратификация се прояви и на пазара на хранителни стоки. Автентичният вкус на някои продукти се завърна, но на висока цена и с етикет „био“.

Някогашните гастрономи, супермаркети и бакалии бяха изместени от големите търговски вериги. Успешно се разви винарският бранш и днес на рафтовете има поне пет-десетина хубави български вина, съпоставими с по-добрите френски, италиански или испански вина.

Много неща по-рано не можеше да се купят, защото ги нямаше или ги имаше само в „Кореком“ – витрината на идеологическото лицемерие. Сега има всичко. Билетчето от 6 ст. струва 1.60 лв., но има метро. Вкусният хляб струва около 7–8 лв. за килограм, а хубавото сирене – над 10 лв. На мода отново е старият Българският държавен стандарт (БДС). Носталгията върна на пазара някои стари марки и стоки като обикновени вафли, бонбони „Черноморец“, бисквити „Златна есен“ и лимонови резанки. Казват, че в Германия имало подобна носталгия по трабанта, а в Полша – по полското фиатче. Някога за жигула се чакаше десетина години, днес почти всеки може да си купи десетгодишна западна кола, поради което паркирането стана кошмар. Чакаше се и за цветен телевизор или пък за домашен телефон. Днес има компютри, мобилни телефони и бърз интернет. Преди пътуването по света беше особен вид привилегия, сега не е.

Най-бързо и категорично демокрацията победи в ресторантите. В първите години след 10 ноември в София се появиха стотици, предимно мърляви ресторантчета на най-невероятни места – в гаражи, мазета, бараки, бивши ОФ клубове. Някои работеха денонощно и освен пиене и наследените от соца класики като мешана скара и филе вретено предлагаха панирани пилешки хапки и чушки бюрек. После се появиха и китайците. После една след друга тези дупки фалираха и на техните места се появиха бутици, офиси и пр., както и много нови, по-добри ресторанти. Появи се и суши. Изчезнаха старите интелектуални клубове като „журналистите“, „писателите“, „кинодейците“, „архитектите“. Впрочем и самите гилдии в годините на прехода загубиха някогашния си социален престиж.

Преходът не успя да създаде обществено привлекателен образ на успеха. Не че такива примери липсват, но морално отблъскващите изглеждат много повече. Ето един такъв. Фирма прави алкохол. Не плаща акцизи, а печата фалшиви бандероли. Забогатява бързо и много. За да не плаща акцизи, плаща рушвети на различни, но все по-високи нива в държавната администрация. Първо дава на едни политици, после на други, първо на едно правителство, после на следващото и т.н. Получава се нечиста, но здрава прегръдка между политиката и бизнеса. Взаимно се крепят, подават си хляб с дългите лъжици, а българският политически и бизнес елит постепенно се превръща в хранителна верига от помияри. Не е нужно да се казва коя е фирмата, защото не е една, нито е нужно да се посочва правителство, защото при всички правителства е едно и също. Няма значение дали става дума за алкохол или за цигари, за ток от ВЕИ, за захар, петрол, пилешки бутчета или друга стока от първа необходимост като например наркотици.

Като много позитивен пример трябва да бъде посочен IT секторът. В тази сфера България се разви бързо и качествено. Днес интернет има във всяко кътче от страната.

Някога имаше една телевизия с два канала, която спираше излъчване към полунощ. Днес има десетки телевизии с над сто български и чужди канали, но телевизията си остава най-сигурното средство човек да не разбира какво точно му се случва. Повечето хора, живеещи в телевизора, не знаят какво точно правят с тях банките, администрацията, мобилните оператори, електро- и топлофикационните дружества, партиите, парламентът и правителството.

В годините на прехода българското общество се оказа невероятно отзивчиво към кича във всичките му възможни проявления. Не става дума само за музикален кич, какъвто е чалгата, а за всякакви видове кич – избирателен, съдебен, административен, политически, градоустройствен, парламентарен, археологически, туристически, медиен. Най-тягостно изглежда архитектурният кич, т.е. урбанистичният образ на прехода. Достатъчно е човек да се разходи из черноморските курорти, в Банско или из някои софийски квартали като Лозенец или Манастирски ливади. Приличат на бидонвили, увеличени в мащаб и направени от строителни материали вместо от ламарини и кашони. Усещането е за едно общество, обсебено от влечение към луксозното и пошлото, което не умее да създава около себе си и за себе си приветлива и приятна среда. Сградите, дори когато изглеждат прилично поотделно, една до друга стоят като на кавга, сякаш се мразят. Архитектурата е изкуство, което не лъже. Красивият някога български черноморски бряг вече изглежда като полазен от строителна екзема. Ако в други страни много пестеливото като правило застрояване на морския бряг изглежда като облагородяване, у нас е обратното – строителството опустошава. Специална тема са елитите на прехода. Негови основни герои се оказаха някогашни партийни и комсомолски функционери, номенклатурни технократи, хора от някогашния репресивен апарат и спортисти. Ако в програмите на някогашните партийни школи, в милиционерските и спортните академии се наблягаше повече на дисциплини като архитектура, изкуство, етика и философия, днес България би изглеждала различно, обаче кой да знае. За цвят и пъстрота чрез медиите в елита бяха инкорпорирани също фолк певци, артисти, тв водещи, сървайвъри, биг брадъри, спортисти, плеймейтки, масони и тамплиери от УБО и разни светски особи. Нито един от тези елити не е автентичен и достоверен. Чрез елита обществото се самонаблюдава, самоописва се и така се променя. От елита се очаква компетентност и известна моралност, очакват се идеи, които да мотивират обществена солидарност. Благодарение на своите елити българското общество е дезинтегрирано и не разбира какво точно му се случва. Което поражда усещането, че елитите всъщност конспирират срещу гражданите. Разрушена е самата идея за елит, защото днес разликата между бедните и богатите подозрително често е единствено в парите. Част от богатите са всъщност бедни хора с много пари. Живеят луксозно, но изглеждат евтино.

Преходът може да бъде видян днес като хроника на илюзиите. Една от големите илюзии е, че лесните пари, дори когато са много, правят богатство. Пари, които не произвеждат смисъл, не могат да бъдат богатство. Другата голяма илюзия беше, че едно общество може да забогатее чрез самоограбване. Вече трябва да е станало ясно, че богатият живее пълноценно само ако създава около себе си богата и солидарна с богатството му среда. Иначе трябва да се крие зад високи зидове с камери и да си другарува с охраната.

Още една от големите илюзии е, че обществен преход е възможен без промяна на вътрешните, морални и психологически, нравствени структури на самите хора.

Най-автентичният български елит се оказа криминалният. В неговия висок етаж отчетливо се разпознава сянката на държавния гангстер в ролята на министър, прокурор, депутат или висш администратор. „Злоупотребите с властта и подкупността са в демократичните времена последните убежища на свободата“, както твърди колумбийският теолог Давила. Впрочем голяма част от световното кино дължи успехите си точно на криминалните елити. Те винаги са били интересни, защото израстването в криминалния свят, както и в други сфери, е свързано с важни човешки качества – дързост, фантазия, смелост, сила, мъжество, дисциплина. Този елит е истински иновативен. Това е свят на принудителна интелигентност. За разлика от полицая и прокурора, който работи осем часа и после почива, криминалният човек е на пост 24 часа. Адреналинът го друса постоянно, ходи на фитнес с бронежилетка, сутрин изпраща децата си за училище с детски бронежилетки и нощем спи под кевларено одеяло.

За двадесет години у нас имаше над 150 гангстерски убийства. Зад всяко от тях стои по едно малко досие на прехода. Повечето останаха неразкрити, но оформиха един много голям бестиарий на прехода – Крушата, Мечката, Крокодила, братя Васил и Георги Илиеви, Илия Павлов, Доктора, Поли Пантев, Емил Кюлев и т.н. Има и нови.

Заради ограничената критическа способност на българското общество преходът беше съпътстван от постоянни персонификации на злото. Така беше съставен и неговият политически бестиарий, попълнен първо от Сталин и Тодор Живков, а след това от Луканов, Лилов, Виденов, после Костов, Доган и всякакви други злодеи, за да се стигне и до одиозната персона на Делян Пеевски. След персонификациите на злото се появиха и персонификации на доброто, на очаквания месия. Първо беше царят, после Бойко Борисов. Също и заместилите ги във властта.

Далеч съм от мисълта, че всяка от тези фигури не носи и персонална отговорност или вина за тъжния развой на прехода, но да се търсят причините само там, а не в структурните особености или дефекти в българското общество, все пак изглежда наивно.

Нов социален типаж е фрустрираният български емигрант, който не е добре там, но вече не може да се върне и тук и прекарва нощите си във фейсбук, примирен с несретата на собствения живот, загрижен единствено за бъдещето на децата си и параноично раздвоен между обичта и омразата към България.

Всяко общество живее и се развива чрез постоянно усилие за самоописване и саморазбиране. Българското общество не желае или не умее да го прави, загубило е интерес към себе си и предпочита да се самоизмисля, изпитва боязън пред трезвата самооценка. Сигурна индикация за това е изчезването на критиката – художествена, литературна, театрална, музикална, научна и – най-важното – авторитетна. Липсва периодика, която да я предлага. Идеята, че интернет може да запълни тази празнота, е измамлива, тъй като многогласието в мрежата е доминирано от дилетантщина. Няма критика, защото няма и критерии. Ако човек се опита да разчете актуалните образи на българското, както е представено в медиите, ще открие едно твърде недружелюбно към себе си общество. Хора, които в собствената си страна създават среда на взаимна нетърпимост, загубили онзи усет за правомерно и истинно, който споява обществото, усета за правилно и благопристойно нравствено поведение и умението да се различава допустимо и недопустимо. Липсата на критерии за всичко това води до фаворизиране на пошлото, просташкото или в по-добрия случай (но той всъщност е още по-лош) – на посредственото. Спиралата на посредствеността завършва в нищото, вещае изчезване. Не точно сега, не веднага, но някога.

Преходът рязко промени медийния език. Някогашният дървен език, пълен с нищо незначещи идеологически мантри и клишета, беше заменен от нов език, по-жив и по-истински, понякога стегнат, образен и точен, но често вулгарен и непристоен. Новият език роди и нови мантри, клишета и заклинания като „край на прехода“, „политическо говорене“, „християндемокрация“, „цивилизационен избор“ и още много. Едно от актуалните клишета е „гражданско общество“. Според сполучливото определение на един приятел гражданското общество е въобразена общност, в която не членуват децата, банкерите, циганите, партийните касиери, бедните, бандитите, чужденците, шизофрениците, президентите, проститутките, монахините, кметовете, овчарите, съдиите, нудистите, простаците и тарикатите, полицаите, затворниците, а също Азис, Волен Сидеров и Ивана. Гражданското общество е нова парола, новият лирически герой, зад чиято картонена фасада се крият новите демагози и шмекери. За добро или лошо българското общество никога не е било гражданско. То е било и си остава преобладаващо селско, дори когато обитава молове. Парадигмата на т.нар. преход, онова, което анализаторите не успяват да разгадаят в сложно заплетените социални времена и социални пространства, изглежда сякаш доловено от поета Иван Методиев:

Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.

Животът ни е попфолк