СПАСИТЕЛИ НА СВЕТА

Станислав Петров и Василий Архипов бяха наречени „спасители на света“ след 1989 г., защото техните решения предотвратиха превръщането на Студената война в Трета световна.

от Александра Гюзелева

Никой не е подозирал, че на 26 септември 1983 г. съдбата на човечеството е можела да се промени за половин час и да няма нито кой да пише, нито кой да чете тази история. Било нощ над Съветския съюз и базата „Серпухов-15“, където се намирал командният пункт на космическата система за ранно предупреждение „Око“, била тиха. Въведена година по-рано, предназначението ù било да извести, ако врагът внезапно нападне и изстреля междуконтинентални балистични ракети. Оставали само две години до началото на Перестройката в Съветския съюз и още няколко до падането на Берлинската стена, но по това време никой не предполагал каква промяна в отношенията между Източния и Западния блок ще настъпи. Студената война се намирала в поредния си пик, след като три седмици по-рано съветските военни взривили южнокорейски пътнически самолет, навлязъл в територията на Съюза. В тази нощ оперативен дежурен на командния пункт бил подполковник Станислав Петров. Целият му живот бил отдаден на службата и когато получил назначение в базата „Серпухов-15“, бил страшно горд. Работата се оказала тежка. Напрегнати дневни и нощни смени се сливали. „Ходехме като сомнамбули. Хората нямаха значение. Дявол да ги вземе тези сталинисти!“, споделя в интервю години по-късно. Каквото и да му е било, всички сме благодарни на Станислав Петров за преценката, която направил в онази нощ. Внезапно на таблото пред него се изписало с червени букви „СТАРТ“ . Това означавало само едно – от база на САЩ е изстреляна ракета към територията на Съветския съюз. В залата на командния пункт автоматично се включила сирена за тревога. Погледите на всички в този момент се отправили с очакване към главния на пулта – Петров. През това време компютърът продължавал да сигнализира за втора и трета изстреляни ракети. Ако днес въз основа на огромно количество научно-фантастични филми си представяме един луд руснак, който само чака сигнал, за да натисне червеното копче и да прати света по дяволите, не е било точно така през 1983 г. По спомените на Петров по инструкции направили тридесет нива на проверка на системата. Повечето от тях показвали, че вероятността ракетите да са изстреляни е голяма. Петров имал десетина-петнадесет минути да прецени. Станислав Петров си спомня, че не чувствал краката си и не можел да стане от стола. Такава паника го обзела. Въпреки това си помислил, че ако САЩ нанасят удари, те няма да са само от една база. Взел решението и по интуиция. „Компютърът взима решения по математически път, а в дълбините на душата на човека има нещо непредсказуемо. У мен тогава имаше нещо непредсказуемо. Позволих си да не повярвам на системата, защото съм човек, а не компютър.“ Браво, Станислав Евграфович! Може ли от ваше име да пратим поздрави на Марк Зукърбърг, а също и на Илон Мъск? И така, Станислав Петров, трето или четвърто поколение военен, приучен да се подчинява на системата, взел решението да отговори на генерал-полковник Вотинцев: „Тревогата е фалшива!“. Съвсем скоро се разбрало, че никакви ракети не са изстреляни и не падат върху територията на СССР. Тревогата наистина била фалшива. Предполагало се, че отразен слънчев лъч попаднал върху датчиците на космическата станция и това причинило подаването на сигнал за атака към командния център. 

Какво последвало за Станислав Петров? Това е интересен въпрос. Той може да е победил компютърната система, но съветската – никога. Никой не му благодарил за трудното решение в тежката нощ. Ако Петров е трябвало да следва показанията, без да мисли, без да се вслушва в интуицията си и в дълбините на душата си, следвало е да докладва, че е извършено нападение и е необходим ответен удар. Не го направил. Наказали го административно! Обвинен бил, че не попълнил военния дневник в онези десетина-петнадесет минути, в които е трябвало да вземе решение. Нарушил бил процедурата. „Кога можех да го направя?! В едната си ръка държах телефонната слушалка, а в другата микрофон, с който говорех на сътрудниците в залата“, продължавал да се удивлява след години Петров. Система, уважаеми Станислав Евграфович, съветска! Година по-късно подал молба за напускане и си намерил работа в научен институт. Същият Вотинцев, който го наказал, след падането на Берлинската стена разказал пред руски медии за случая и лека-полека името на Петров добило световна известност. През 2006 г. в Ню Йорк на Петров е връчена награда от Организацията на обединените нации. Напуснал предварително работа, за да се грижи за болната си съпруга. Никога не получил награда в Русия. „Много ми е неловко, когато в чужбина ме представят за герой, а нашите мълчат.“ Отива си през 2017 г. В последното интервю го питали: „Пенсията стига ли ви?“. „Стига – отговорил, – „зависи как живееш“.

За разлика от Станислав Петров Василий Архипов получил признание, всевъзможни медали от СССР и се пенсионирал като вицеадмирал. Пътят му започнал от военноморско училище в Ленинград, продължил във висше образование със същата насока, а в края на Втората световна война участвал като курсант на миночистач в бойните действия срещу Япония. Двадесет години по-късно вече бил резервен командир на атомна подводница. Лятото на 1961 г. го заварило във водите на Северния ледовит океан в близост до остров Ян Майен. Подводницата К-19 участвала в учение и трябвало да изстреля балистична ракета под арктическия лед, така че на остров Ян Майен, където имало база на НАТО, американците да разберат с каква нова мощ разполага Съветският съюз. Всичко вървяло по план, докато в ранната сутрин на 4 юли не се включил сигнал за тревога. Станала авария, имало теч на радиация и опасност единият от реакторите да се взриви. Два пъти възниквал пожар в реактора. Инструктажът как да се реагира при подобни ситуации се оказало, че не предвижда сложност-та на аварията. Положението станало още по-драматично, когато се разбрало, че антената на радиостанцията е повредена и връзка с командващите в Москва, както и с останалите плавателни съдове от учението, няма. Докато се опитвали да намерят изход от ситуацията, част от офицерския състав и моряците настоявали капитанът да потопи подводницата, да потърси помощ дори от врага и екипажът да се евакуира на острова. Капитанът Затеев отказал. На борда назрявал бунт. Архипов изиграл ключова роля в конфликта, като взел страната на командира. Пожарът бил потушен, подводницата успяла да изпрати сигнал за помощ и двадесет и четири часа след първоначалния теч на радиация екипажът бил евакуиран от своите. Девет души починали в следващите дни, а след няколко години се споминал и капитанът Затеев. Всички на борда били облъчени в различна степен. Данните за инцидента били засекретени до разпадането на СССР, пострадалите официално не били лекувани от лъчева болест, а решението на Затеев и Архипов отчетено като заслуга, вероятно и подвиг, от ръководния състав. Подводницата К-19 била ремонтирана, модернизирана и пусната отново в употреба. През 1979 г. при пожар на борда ù загинали тридесет военнослужещи. Неофициално получила прозвището „Хирошима“.

Но на капитан втори ранг Василий Архипов тепърва му предстояло да се превърне в спасител на света. Станало през 1962 г. Тогава бил отправен насред кубинската криза на подводница с ядрени ракети. За огромно съжаление Василий Александрович нито дал интервюта след промените, нито оставил мемоари, така че няма как да знаем какво е минавало през дълбините на душата му. По спомени на роднини преди отплаването попитал началството: „Не е ясно защо взимаме атомно оръжие. Кога и как следва да го използваме?“, и отговор не получил, но нямало какво друго да направи, освен да се отправи на мисия, при това отново като втори по ранг командир след капитана Валентин Савицки. Намирайки се в международни води, подводницата била засечена от американските военни кораби и те започнали да изстрелват сигнални взривни устройства. Според руски източници това били дълбочинни бомби, които чрез ударната вълна могат да унищожат подводна лодка. Подводницата била увредена, температурата вътре се покачвала, токът прекъсвал, а въздухът не достигал. Отново нямало връзка с Москва. Тази повтаряемост е удивителна или не се дължи на случайност, а е показателна за състоянието на съветския флот. В един момент капитанът Савицки решил, че на повърхността вече е започнала Третата световна война, и дал заповед да бъдат подготвени атомните торпеда за изстрелване. По показания на член на офицерския състав той извикал: „Навярно горе войната е започнала. Длъжни сме да влезем в бой. Ще умрем, но флота няма да опозорим!“. Само че по инструктаж капитанът не можел сам да вземе това решение. Необходимо било съгласието на т.нар. офицер по политическата част Маслеников и на капитана втори ранг Архипов. Савицки и Маслеников били за изстрелване. Този път Архипов не следвал дисциплината и не се съобразил с правилото, че командирът винаги е прав. Противопоставил се на капитана и на политкомисаря и някак успял да ги убеди да изчакат връзка с Москва. Подводницата нищо не изстреляла и така не нанесла първи ядрен удар. Както ни е известно, Кубинската криза била разрешена по мирен път. За късмет. Години по-късно светът научил, че едно от имената на добрия късмет тогава е Василий Архипов. Историята му била оповестена след неговата смърт през 1998 г. За тази заслуга и той получил международно признание. За съжаление няма да разберем дали Архипов в двата кризисни случая първия път се придържал към субординацията, а втория път е решил да въстане и да отстоява своята преценка и решение. Вицеадмирал Василий Архипов запазил мълчание.

Третата световна война