ОТВЪД ЛЕГЕНДИТЕ

От Краковското гето до днес Роман Полански бяга – от войната, смъртта, закона, от демоните в себе си.

от Даниела Лалова

1941 г., Полша. За осемгодишния по това време Раймунд животът в Краковското гето е меко казано неясен. От външния свят го дели ограда, направена от бодлива тел. Налага се семейството му да дели апартамент с още няколко семейства, като на човек се падат около два квадратни метра жилищна площ. Трамваите преминават през гетото, но не спират в него, а на пътниците е забранено да гледат през прозорците. Хранителните доставки са крайно ограничени, което води до повсеместен глад. Медицинските консумативи също са оскъдни, а санитарните условия – чудовищни.

Децата в гетото не ходят на училище, защото е забранено. Вместо това са принудени да работят, главно за немците, като лепят марки на хартиени пликове. С това се изчерпват заниманията на всяко дете, което се намира зад оградата от бодлива тел. През лятото на същата година обаче Раймунд и още няколко деца от гетото откриват дупка в стената, през която могат да гледат ежеседмичните кинопрожекции на открито, които германците организират на площад „Подгоже“ за жителите на Краков. Филмите са често пропагандни и показват войските на Вермахта, маршируващи по „Шан-з-Елизе“. Това обаче вдъхновява момчето към самия процес на прожектиране на филми и постепенно се превръща в негова основна мисъл. Използва част от колекцията си марки, за да плати на дете в гетото, което има прожекционен апарат играчка, да му показва пожълтели откъси от първите неми филми върху мръсна износена кърпа. Раймунд не подозира, че няколко десетилетия по-късно ще се превърне в един от най-противоречивите и коментирани режисьори на своето време.

Роман преди Полански

На 18 август 1933 г. в Париж в семейството на художника Мойжеш Лайблинг и Буля Кац-Пшедборска се ражда Раймунд Роман Тиери. Бащата на Роман е поляк с еврейски произход, а майка му е с руски корени. Баща ù е евреин, а майка ù – католичка. През 1936 г. Раймунд, баща му, майка му и сестра му се местят в Краков с цел да се спасят от застрашаващите ги антисемитски настроения във Франция. Заживяват в кооперация на ул. „Коморовски“ 9. Над всяка външна врата има каменна скулптура на животно в стил сецесион – слон, бизон, таралеж. В своята автобиографична книга „Роман за Полански“ (1984) Роман Полански споделя, че първите спомени в живота му са именно от тази улица. „Никога не скучаех. Винаги имаше нещо интересно за гледане през прозореца. Пък и трудно би било да скучаеш в град като Краков.“

Мотиви от този период в своя живот Полански използва по-късно във филма си „Китайски квартал“ (1974).

Когато нацистка Германия нахлува в Полша през септември 1939 г., животът на шестгодишния Роман и неговото семейство се преобръща. Решават да се преместят във Варшава, за да бъдат възможно най-далеч от границата с Германия. „Майка набързо приготви куфарите и ни отведе във Варшава – Анет и мен.“ Семейството живее между Варшава и Краков, където е и бабата на Роман и Анет. Краков е окупиран и през 1941 г. е създадено Краковското гето. Майката на Роман работи като чистачка в замъка „Вавел“, превърнат тогава в седалище на генерал-губернатора Ханс Франк. Няколко месеца по-късно е преместена в Аушвиц, където умира в газова камера, докато е бременна. Оцеляват единствено Роман, баща му и сестра му Анет. След войната сестра му заживява в Париж и повече никога не иска да се връща в Полша.

Полански описва този период като смесица от абсурд и ужас. Животът в гетото е изпълнен с постоянна заплаха и насилие. Той става свидетел на арести, побоища и екзекуции, които оставят дълбоки травми. „Когато си дете, всичко е различно. Начинът, по който възприемаш нещата, е ограничен до твоята гледна точка“, споделя той години по-късно и описва как абсурдът на реалността е бил филтриран през призмата на детското съзнание. Роман често успява да мине от другата страна на стената на гетото благодарение на нееврейския си външен вид. Това го научава на самостоятелност: осъществява контакти с поляци, учи се как трябва да се държи, когато е от арийската страна. През март 1943 г. при ликвидирането на Краковското гето баща му успява да направи възможно бягството на сина си, а самият той заедно с останалите жители на гетото се подготвя за въстание.

Бягство и спасение

За Роман започва период на скитане. Приютяван е от различни полски католически семейства, често криейки еврейския си произход, за да не бъде заловен. Разказва за тези години с откровеност: „Научих се да лъжа с лекота, да се адаптирам към всяка ситуация, да чета лицата на хората. Оцеляването беше единственият ми инстинкт“. Тези умения – да наблюдава, да се приспособява и да изгражда персонажи – ще му послужат по-късно в кариерата на режисьор.

През 1945 г,. след освобождението на Краков от Червената армия, Полански се завръща в града. Открива, че баща му и чичо му са живи. Следва труден следвоенен живот. Полша е опустошена, а семейството на Полански трябва да започне от нулата. Отношенията между Роман и баща му се влошават. Мойжеш започва връзка с друга жена, която не иска Роман да бъде част от техния нов живот. Полански не може да прости на баща си, че така бързо загърбва паметта за майка му. От този момент живеят отделно – баща му му осигурява пари за издръжка, жилище и учител, който да му помогне да навакса изпуснатото. Роман учи в художествено училище, занимава се и със спорт, но най-много се интересува от актьорско майсторство и кино. „Всъщност винаги бях с най-лошите оценки, но учителите ме пускаха, тъй като смятаха, че съм талантлив.“

Започват изяви в детски радиопредавания и театър за юноши. Тази среда му дава първи досег със сцената и актьорската игра и развива умението му да разказва истории. Именно в радиото е и първата му работа, където пробива като актьор в пиесите в Wesoła gromadka („Весела дружина“) а след това в Syn pułku („Синът на полка“). Един талантлив студент от лодзкото филмово училище – Анджей Вайда, го чува и го кани за роля в дебюта си „Поколение“. За Полански това е първата филмова роля – на хулиган.

Първи стъпки в киното

Актьорските училища в Краков и Варшава не искат да приемат Полански за свой студент. Причината – баща му притежава малко предприятие и изглежда в очите на ретроградните комисии като „народен враг“. Въпреки това, когато е 21-годишен, Полански кандидатства в Лодзката филмова школа, където го приемат и получава необходимата му техническа подготовка. По време на следването си заснема повече от десет късометражни филма, като първият от тях е със заглавие „Разгонването на танцовата забава“.

През 1961 г., отблъснат от предразсъдъците, Полански решава да замине за Франция, където започва пътят му странстващ артист. Създава първия си пълнометражен филм „Нож във водата“ (1962), който получава номинация за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Полански живее за кратко и във Великобритания. Там създава филмите „Отвращение“ (1965) с Катрин Деньов и „Задънена улица“ (1967).

Любов моя

Времето, прекарано във Великобритания, е ключово за личния свят на Полански. През 1966 г. той среща голямата си любов Шарън Тейт – 23-годишна изгряваща актриса, моден идол. Известна е с красотата и нежното си излъчване. Срещата им се случва по време на кастинга за филма на Полански „Танцът на вампирите“. Режисьорът е пленен от нейните невинност и магнетично присъствие и ù възлага главната роля. По време на снимките между тях пламва искра. Връзката им бързо се развива и те стават една от най-коментираните двойки в Холивуд и Лондон. И двамата са свободомислещи, талантливи и неконформистки настроени. Женят се на 20 януари 1968 г. в Лондон на скромна церемония в тесен кръг.

След сватбата Полански и Тейт се преместват в Лос Анджелес, където Роман режисира един от своите най-популярни филми – „Бебето на Розмари“ (1968). Филмът се превръща в огромен успех и затвърждава статута на Полански като един от водещите режисьори на новото американско кино.

В края на същата година Шарън Тейт забременява. Когато тя е в осмия месец на бременността си, Полански заминава за Лондон, да работи по нов проект. Планира да се върне в Лос Анджелес броени дни преди раждането на детето им.

9 август 1969 г., събота

Само две седмици преди да роди, Шарън Тейт е в дома си в Лос Анджелес заедно с трима свои приятели: Джей Себринг, известен фризьор и неин бивш приятел, Абигейл Фолгър, наследница на кафеена империя, и Войтек Фриковски, приятел на Полански. Роман Полански все още е в Лондон.

В ранните часове на тази нощ група членове на „Семейството“ на серийния убиец Чарлс Менсън – Патриша Кренвинкъл, Сюзън Аткинс и Текс Уотсън, подтикнати от сатанинските идеи на Менсън и желанието му да предизвика расова война, нахлуват в дома на Тейт и Полански. Те брутално убиват всички присъстващи. На сутринта прислужницата на Полански и съпругата му открива огромно петно кръв, което се стича под една от вратите в къщата. Шарън Тейт е намерена мъртва само по бельо със завързани ръце и прободни рани по тялото. В градината пред къщата е открит обезобразеният труп на Войтек – близкия приятел на Полански. На вратата на къщата с кръвта на Шарън Тейт е написано „свине“. Акт, който по-късно се свързва с деформираните идеи на Менсън за „хелтър скелтър“ (helter skelter). Менсън вярва, че песента Helter Skelter на „Бийтълс“ (от техния „Бял албум“) съдържа кодирани послания за него и неговите последователи, предсказващи този бъдещ конфликт. Според неговите извратени интерпретации той е призован да ръководи бялата раса в тази война срещу чернокожите.

Полански има очевидно алиби – по време на убийството се намира в Лондон, но въпреки това полицията го разследва. След този трагичен инцидент медиите все повече преекспонират живота на Роман Полански и злоупотребяват с предоставената информация. След смъртта на Шарън Тейт той изпада в депресия. В интервюта и в своята автобиография описва колко дълбоко е повлиян от загубата. Споделя, че дори години по-късно не може да се наслади на залез или да посети непознато място, без инстинктивно да си мисли колко много Шарън би харесала всичко това.

Не бях себе си

За кратко Полански прекъсва режисьорската си кариера. Работи като фотограф за списание Vogue. Има краткотраен флирт с петнадесетгодишната Настася Кински, която тогава е модел. След нея в живота му се появява тринадесетгодишната Саманта Гейли (сега известна като Саманта Геймър), която също е модел. По време на снимките край басейн се опитва да го прелъсти, а Полански се влюбва. Режисьорът по-късно е обвинен в прелъстяване на малолетна, недопустимо развратно поведение, содомия, незаконни полови отношения и изнасилвания под въздействие на наркотични вещества.

Полански се признава за виновен в по-лекото обвинение за „незаконен полов акт с непълнолетна“ като част от споразумение, което предвиждало присъда с пробация. Нощта преди произнасянето на присъдата през 1978 г. режисьорът разбира, че съдията вероятно ще отхвърли споразумението и ще му наложи по-тежка присъда с престой в затвора. За да избегне това, той бяга от САЩ в Европа – първо в Лондон, а след това във Франция. Оттогава той остава беглец от американското правосъдие и никога не се завръща в САЩ, въпреки че самата Саманта Геймър публично е призовавала за прекратяване на делото срещу него. Въпреки че е изгнаник от Холивуд, Полански продължава да прави забележителни филми, базирани предимно във Франция и Европа. Някои от най-известните му филми от този период включват „Тес“ (1979), за който печели „Златен глобус“ и номинации за „Оскар“, както и „Безумецът“ (1988).

Любовта, която остава

1988 г. Париж. По време на снимките на нео ноар филма „Безумецът“ Полански се запознава с 21-годишната по това време френска актриса и модел Еманюел Сение. Тя е по-малката сестра на вече известната актриса Матилд Сение, но все още търси своето място в киното. Полански, известен със своя нюх към таланта и харизмата, я забелязва по време на кастинга за ролята на Мишел – мистериозна парижанка, която помага на героя на Харисън Форд в търсенето на изчезналата му съпруга.

От интервюта, както и от моменти от автобиографията на Полански, става ясно, че привличането е било мигновено, макар и по различен начин за всеки от тях. За Полански Еманюел е била не просто красива. Той се пленява от нейната специфична аура – комбинация от невинност и решителност, от сдържаност и силно присъствие. Той я описва като интелигентна, чувствителна и притежаваща рядка способност да излъчва спокойствие. За Еманюел Полански е легенда – режисьор, чиито филми харесва от дете „Беше напълно различен от онова, което си представях – много по-забавен, по-човечен, по-млад по дух, отколкото годините му показваха“, споделя тя по-късно. Химията между тях на снимачната площадка бързо прераства в дълбока лична връзка. Еманюел става не просто негова муза, а партньор във всяко отношение. Женят се през 1989 г. Самата Сение често споделя, че Полански я е научил на много неща не само за актьорството, но и за живота. Тя се превръща в основна актриса в редица от най-значимите му филми след това – „Горчива луна“ (1992), където тя играе една от най-силните си роли. Следват „Деветата порта“ (1999), където си партнира с Джони Деп, „Венера в кожи“ (2013), „Офицер и шпионин (2019 г.)

Въпреки бурната публична история на Полански, включваща обвиненията от САЩ от 1977 г. и последвалите съдебни саги, както и нови обвинения през годините, Еманюел Сение остава неотлъчно до него. Тя е негова най-голяма опора и публичен защитник. Не се поколебава да говори в негова защита, да оспорва наратива, който се формира около него, и да стои твърдо зад неговите решения, включително отказа му да се върне в САЩ. Имат две деца – дъщеря Морган и син Елвис.

През 2002 г. Полански достига върха в кариерата си с „Пианистът“, филм за Холокоста, който му носи „Оскар“ за най-добър режисьор, „Златна палма“ от Кан и други престижни награди. Въпреки признанията правните проблеми го следват. През 2009 г. е арестуван в Цюрих, Швейцария, по американска заповед за арест, но Швейцария отказва екстрадицията му. По-късно се появяват и нови обвинения за сексуално насилие от други жени, които той отрича.

Въпреки това продължава да работи върху различни филми, които му носят успех. През 2013 г. на голям екран излиза филмът „Венера в кожи“ по едноименния роман на Леополд фон Захер-Мазох. Във филма участва съпругата му Еманюел Сение. Лентата е отличена със „Сезар“ за режисура и е номинирана за „Златна палма“.

Днес, на 91-годишна възраст, Роман Полански живее между Франция и Швейцария, далеч от публичността и близо до семейния си кръг. До него неотлъчно стои неговата съпруга. Роман Полански – един човек, който цял живот бяга – от войната, от злото, от закона, от себе си. И все пак не престава да снима.

Защото за него киното не е бягство. То е неговото спасение.

Великите режисьори