ОБИКНОВЕНА ИСТОРИЯ

За да паднеш от някое дърво, например палма, първо трябва да се изкачиш по него. Кийт Ричардс има какво да разкаже за падането, но не му е тема. Той винаги е бил по изкачването

от Димитър Стоянович

Дори онези, които са слушали „Ролинг Стоунс“ единствено на абитуриентския си бал, когато диджеят майсторски прелива от I Can’t Get No към „Гъци, гъци“, имат странното усещане, че знаят всичко за Кийт Ричардс. Оня ли бе, дето изшмърка даже праха на баща си? Дето са го арестували във всяка държава, откъдето е минал, спал е с всяка мадама, която го е до-ближила, изпил е де що има спирт на планетата, па и малко отгоре, как няма да го знам, страхотен е! Страхотен, спор няма и не може да има. В известен смисъл отчайва всеобщата деградация на концепцията за знание и познание, но все пак мнозина (все още) знаят, че въпросната палава личност е китарист, един от най-добрите в света, а има и някакъв процент, които даже могат да назоват негови авторски композиции. Берекет версин, както биха казали почитателите на „Стоунс“ от Кърджалийска област. В наши дни и малкото е много.

А пък при желание за Кийт Ричардс наистина може да се узнае всичко. Всяка година от бурния му музикантски и личен живот е детайлно описана от десетки биографи, съвременници, филми, самият той е склонен без грам притеснение да разкрие и най-съкровените си тайни, стига да ги помни.

Лично аз избирам да се върна към детството, защото и да не е докрай прав Фройд, без първите години от човешкия живот никого и нищо не можеш да диагностицираш. Пускайте си Beast of Burden и да започваме.

ДАРТФОРД, ГРАФСТВО КЕНТ

Дартфорд е малко градче, почти залепено до Лондон, където през декември 1943 г. проплаква първото и единствено дете на семейство Ричардс. Няма никаква представа, че на същото място само няколко месеца по-рано е проплакало първото дете и на семейство Джагър. Двете ревящи бебета, Кийт и Мик, от своя страна нямат никаква представа, че пак там, но през 1925 г., е проплакала и Маргарет Тачър, което пък няма нищо общо с настоящата тема.

Ричардсови се запознали в една лондонска фабрика, където и двамата се трудят по някое време, следва обичайната за доста хора завръзка. Наричат се Бърт и Дорис. Таткото е от стара пролетарска закалка, а майката е от рода Дюпре – някогашни бежанци хугеноти от Северна Франция.

Внимание заслужава самото населено място, където малкият Кийт поема първите аромати на живота. В неговия случай те са по-скоро зловонни поради естеството на Дартфорд – отколешен център на престъпността в региона. Момчето на Ричардсови е дребничко и незлобливо, което му коства ежедневно преджобване на път за училище, обикновено придружено с пердах. Известно спокойствие намира в поляните край Дартфорд – по-точно мочурища – обвити от жълтеникавия дим на околните фабрики, прорязани от малки зловонни ручеи, извиращи от химическия завод, и не на последно място населени от десетки агресивни бездомници, чието основно предимство пред училищните побойници е, че са прекалено тромави. Но пък имат въздушни пушки и понякога го ползват за мишена, случва се и да уцелят.

Перлата в короната на така описания пейзаж са множеството изолатори, инфекциозни болници, колонии за прокажени и най-вече лудници, разположени още от XIX век в околностите на тази същинска ковачница на характери. Има психиатрични заведения за деца, за жени, за особено агресивни, за богати, някои от които с исторически принос най-малкото защото са приютявали главните претенденти за ролята на Джак Изкормвача (самият Джагър работи за кратко като санитар в подобно заведение). Та извън изброените дотук тръпки в израстването на Кийт свое собствено място имат регулярните срещи с фигури в бели нощници, феерично прелитащи над заблатените пространства и следвани от задъхани едри мъже в бели униформи.

Иначе невръстният Ричардс е чудесно дете, нелош ученик (колкото и да му е скучно в съчетание с омраза към възпитателната система), вече се познава с комшията от съседната пресечка Джагър, но не развива трайно приятелство, защото изведнъж родителите му получават общинско жилище в другия край на поселището. Предстоят нови емоции.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ДЯДО

Всички ние имаме представители на семейството, които са ни повлияли да бъдем, каквито сме в момента. Не е твърдение, а неоспорим факт. Избираме да бъдем победители, победени, нагаждащи се, революционери, създаващи или рушащи спрямо примерите от собственото ни обкръжение. Случаят с Кийт не е по-различен.

Премествайки се в новостроящия се работнически квартал и напълно лишено от махленската приятелска общност, момчето започва да прекарва повече време в компанията на дядо си по майчина линия, Гас Дюпре. Въпросният дядо е нещо като черната овца в семейството, пройдоха, женкар и най-важното, що се отнася до гореспоменатия пример – бивш музикант.

Не мога да се въздържа да цитирам начина, по който българската версия на най-известната интернет база данни описва зарибяването на Кийт към музиката. „Дядото „закача“ младия Ричардс с китара, закачена на рафт, който Кийт не можел да достигне. Ричардс пробвал всякакви начини, за да се добере до китарата, и накрая успява да я вземе, и тогава дядото му я оставя“. Забележителна словесна картина, намекваща за доста сериозна черепно-мозъчна травма, в която ще се опитам да внеса известна яснота. Всеки път, когато Кийт му отива на гости, г-н Дюпре оставя класическа испанска китара върху домашното пиано, обещавайки му, че някой ден, ако наистина е готов за нея, може и да му я даде. Тази своеобразна игра на котка и мишка продължава години наред и завършва чак когато Кийт става на 10. Естествено, няма представа какво да прави с нея, но е музикален – вече пее в училищния хор, ръководен от известен диригент, изгонен от Оксфорд заради педофилия. Дядо Гас го учи на основните ликове и акорди – той и не знае повече – и оттам нататък Кийт започва да се учи сам. Всеки ден, всяка свободна минута, дори спи с „испанката“ в леглото си. Изумителното самообучение се осъществява най-вече чрез слушане на музика по радиото, семейството все още няма грамофон, след което момчето се опитва да повтори съответната мелодия или песен само по слух. Абсолютно обсебен е от джаза и блуса, но Елвис Пресли се превръща в най-голямото му вдъхновение. Чува за пръв път Heartbreak Hotel съвсем случайно по Радио Люксембург и полудява. После развива рецепторите със Скоти Мур, Рики Нелсън, Джеймс Бъртън, Литъл Ричард, Чък Бери... Списъкът е огромен и надали има нужда от изброяване.

Когато около 15-годишна възраст се сдобива с грамофон, упражненията на китара се опростяват значително. Скоро ще започне да свири и с други запленени от музиката като него, но същинското начало е това. Във всички свои интервюта Кийт Ричардс разказва, че всеки път, когато му се получи добра песен, закача на стената бележка със следния надпис: „Благодаря ти, дядо“.

МИК И ОСТАНАЛИТЕ

Изключването на Кийт от училището в Дартфорд през 1959 г. и преместването му в колежа по изкуствата „Сидкъп“ се оказва най-щастливото събитие от този период на живота му. Както си е редно за един колеж по изкуствата, редът е хлабав, учението условно, а нашият тийнейджър получава още време за любимата си музика. Сред новите му съученици също има такива като него, започват да се събират и да обменят интересите си, прослушват заедно ранни форми на соул, блус (винаги блус!), фолк, модерен джаз – кой каквото го интересува. Кийт и новите му приятели започват да свирят по училищни партита, стават нещо като локални звезди, докато един ден вече 17-годишният момък разказва в писмо до една от лелите си за много приятна среща на гарата в Дартфорд през декември 1961 г. „Скъпа Пат... Нали знаеш, че си падам по Чък Бери и си мислех, че съм единственият му фен на километри околовръст, но веднъж, както си стоях сутринта на гара Дартфорд с негова плоча под мишница, ме доближи един приятел, с когото сме учили заедно в основното училище. Оказа се, че той има всички албуми на Чък...

Както и да е, това момче от гарата се казва Мик Джагър и всяка съботна сутрин с неговите приятели се събират в едно заведение на име „Карусел“. Веднъж през януари минавах оттам и реших да надзърна... Мик е най-добрият певец на R&B отвъд Атлантика и това ти го казвам съвсем сериозно. Аз свиря на китара (електрическа) в стила на Чък, а освен това имаме бас китара, барабани и ритъм китара и започнахме да репетираме по 2–3 вечери в седмицата. ВЕЛИКО.“

Ето как се случва втората най-важна среща в живота на нашия герой. С новоприпознатия другар Мик изведнъж стават неразделни. Заедно слушат нови плочи, разучават ги, опитват се да ги изпеят и изсвирят, между тях има пълно съвпадение на вкусове и интереси. Към тях се присъединява Дик Тейлър, още един съученик от Дартфорд, и още един китарист – Боб Бекуит, при когото най-често репетират, макар да е по-скоро свирене за собствено удоволствие. Ключова е срещата им с Алексис Корнър, бащата на лондонската блус сцена, известен с изключителния си нюх за откриване на таланти и сам лидер на групата „Блус Инкорпорейтид“. В легендарния за маниаците на R&B клуб „Ийлинг“ понякога той дава на подрастващите да свирят с него и въобще не изглежда недоволен от това, което чува. Някъде по същото време и пак в същия клуб вече са се събрали Брайън Джоунс и Иън Стюарт. Далеч по-опитни и известни, двамата правят прослушване за създаване на собствена група, на което Кийт и Мик решават да се явят.

Естествено, вие вече много добре си давате сметка накъде отиват нещата.

И СЕ ЗАПОЧНА

Датата е 12 юли 1962 година. Бандата на Алексис Корнър е поканена в предаване на Би Би Си на живо, а пък по същото време има ангажимент за участие в клуб „Маркий“. Поради тази причина той моли отскоро репетиращите заедно Джоунс, Стюарт, Джагър, Ричардс, Тейлър да го заместят. Чудесна идея, бихме казали днес, но за все още непоявявалите се пред публика момчета (Джоунс има вече три деца, та е уж малко по-зряло момче) има някои обективни проблеми. Най-малкото нямат име. В навечерието на изпълнението Брайън Джоунс звъни на справочния ежедневник за музикални събития „Джаз Нюз“ за да им предложи да бъдат вписани в програмата. Логичният въпрос на редактора е: „А как се казва групата ви?“. Настъпва дълго и неловко мълчание. За късмет в краката на хапещите устни до този момент анонимни музиканти се въргаля обложката на плочата The Best of Muddy Waters. Кийт я взима в ръце и посочва с пръст първата песен: Rollin’ Stone. „Групата ни се нарича „Ролинг Стоунс“ – изкрещява Брайън в слушалката.

Останалото е история.

Ролинг Стоунс на 60