НЕПРИЯТНОСТИ В ЛОНДОН

Съдбите и на лейди Аргайл, и на Кристин Кийлър показват, че да си лошо момиче струва скъпо. В пряк и преносен смисъл

от Деян Драгиев

През 1963 г. в мъглите над Темза журналисти и фоторепортери се стичат по стълбите на Кралския съд в Лондон, за да се промушат през тълпата, която заобикаля свидетелите по едно след друго скандални дела. Същите скандали дефилират по първите страници на английските таблоиди и с всеки изминал ден подробностите стават все по-пикантни. Връзки, лъжи, насилие, измами, пари, не, нещо повече – политика, шпионаж... Има за всекиго по нещо. И за задимените мъжки клубове, и за женските сбирки на следобеден чай, и за нощните локали със съмнителен морал, и за извънградските резиденции на аристокрацията и богаташите. Вълните на скандалите сякаш обливат британските острови от бряг до бряг, че и отвъд, а в основата са две толкова различни, но и някак не толкова различни жени. Строгият поглед на статуята на грифона пред входа на Кралския съд среща очите и на двама от членовете на управляващата Консервативна партия, двама министри в кабинета на Харолд Макмилан, които биха дали всичко, само да не им се налага да си пробиват път през репортерите и тълпата обикновени любопитни граждани, дошли да гледат зрелището на годината. И двамата са били начело на Министерството на отбраната, но няма как да отблъснат нахлуването в личния им живот. С мъка прекосяват стълбите пред съда, за да се скрият зад дебелите стъкла на правителствените ролс-ройси. А двете крехки дами, около които се е завъртял целият този вихър, са беззащитни пред тълпата.

Танцьорката и херцогинята

Краят на 50-те години, началото на 60-те. Икономиката на Англия се възстановява с бързи темпове от разрухата на Втората световна война, хладилникът, печката и пералнята пристигат във всеки дом на средната класа, а Лондон е закърпен след бомбардировките. Няма още „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“, остават години до My Generation на „Ху“, остават години до революциите в морала, в забавленията и наркотиците, няма още минижупи и полите са до коленете. Държавата спи в консервативна прегръдка. Да си аристократ още има значение, да имаш титла още значи да имаш обществено признание, значение и обикновено – пари. Деколонизацията е започнала да пълни палубите на презокеанските кораби с хора от Индия, Пакистан, Кения и Ямайка, които искат да се установят в метрополията Лондон и запълват крайните му квартали. Със себе си ще донесат музика, обичаи и вкусове, които ще вдигнат тесногръдата завеса на английското общество, но все още към тях се гледа със снизхождението на белия човек на Ръдиард Киплинг, който има цивилизаторска мисия. В този унес Британия не подозира какви бури ще донесат новите времена, които сякаш не се виждат на хоризонта.

В тази Британия Кристин Кийлър е родена по време на Втората световна война и не помни нищо от нея. Израснала в оскъдна, дори мизерна поствоенна работническа среда в дом, сглобен от някогашни железопътни вагони, Кристин е красиво цвете от крайните лондонски квартали, което чака с надежда да бъде откъснато като във викториански роман. И като във викториански роман, първата любов на Кристин, едва на 17 години, е по готически нещастна: с американски чернокож войник от настанените в Англия части на НАТО, който бързо изчезва отвъд океана, когато Кристин се оказва бременна. Абортът е престъпление. Кристин ражда чернокожо дете, което умира скоро след това, но с това не свършват, а едва започват безкрайните драми в живота ù. Вече веднъж белязана като неблагонадеждна, но все така красиво цвете, сенките на големия Лондон започват бързо да я привличат към себе си, предлагайки, както винаги, троицата от лесни пари, неразрешени забавления и освободени нрави. Кристин попада в кабаре, където става полугола танцьорка във вариететно шоу. В локала се стичат уважавани господа, избягали за няколко часа от достопочтените си семейства, депутати, потърсили развлечение от натоварената програма в Уестминстър, и всякакви въжеиграчи, които искат да срещнат риска и късмета, поединично или заедно. Сред алкохолните пари и цигарения дим Кристин, едва на 17–18 години, не губи хубостта и свежестта си, напротив, изглежда момиче на прага на живота, което има нужда от опеката на зрял мъж. И той се появява – Стивън Уорд. Уорд има мъглива биография, учил е някакви медицински науки в Америка преди войната и в Лондон се подвизава като остеопат, който лекува болки в гърба. С по американски приветлива усмивка и отворен характер, Уорд бързо става лекар на богатите и известните, не, нещо повече, той е техен довереник. Между сеансите, на пура и уиски, депутати, финансисти, адвокати и аристократи споделят с Уорд, търсят мнението и преценката му, а той е винаги насреща за тях, дискретен, точен, идеалният човек, който да направи нещо за теб без много шум и в пълна секретност. Уорд се движи сред елита на Лондон, приятел е с всеки, който е име и е някой. Но нещо му липсва – трябва му дебютантка, която да покровителства и да лансира. И ето как сред цигарения дим на локала полуголата Кристин Кийлър се появява в живота му като 18-годишен подарък от съдбата. Една разходка с луксозния ягуар на Стивън Уорд е достатъчна да убеди Кристин, че това е човек, към който си струва да се привърже. Тя заживява в дома на Уорд, но в техните отношения няма и нотка интимност. Тя е с него като украшение на всяко парти, соаре край басейн или маса за покер, а който се интересува от нея, е пращан дискретно да обсъди въпроса със Стивън на пура и чаша уиски.

Из същите партита, които Стивън Уорд посещава с Кристин, бродят и херцозите Аргайл. Обикновено поединично, с надеждата да не им се налага да се срещнат. Маргарет Аргайл е известна като една от най-красивите жени на съвремието си. Тя се ражда в семейството на успешния предприемач Джордж Уигъм, който успява да изгради индустриална империя в началото на ХХ век, но му липсва едно – престижът на титлата. Парите му могат да купят много, но не и класата на аристокрацията. Затова единственото, което му остава, е да направи дъщеря си Маргарет една от най-изтънчените жени на епохата. Това е обаче нелека задача. Макар Маргарет да е пратена в консервативен американски колеж, още на 15 години забременява, но за разлика от съдбата на Кристин Кийлър парите на семейство Уигъм успяват да купят аборт за ранната бременност на дъщеря им. Поуката за бащата е, че ще има много проблеми с дъщеря си, дори да я заключи в крайно религиозна образователна институция. И красива, и богата, Маргарет прави име от двете страни на Атлантика като жена – трофей за всеки. Ухажорите, кандидатите за ръката ù, слуховете за връзките на девойката Маргарет пълнят прохождащата жълта преса. Свързват я с един от големите плейбои на ХХ век, принц Али Хан, с няколко американски милионери и с няколко членове на британското кралско семейство. В крайна сметка Маргарет се омъжва за нюйоркския магнат Чарлс Суини, сватбата ù е като на кралска особа, а роклята ù е изложена в музей. Весела песничка от градския фолклор на 30-те години възпява мисис Суини като еталон за красота, женственост и стил.

До 50-те обаче Маргарет вече е загубила какъвто и да било интерес към Суини. Из планините на родната ù Шотландия попада на друг мъж, който бързо променя живота ù. Лорд Аргайл е бивш военен, чиято бойна част попада в плен в Нормандия през 1940 г. и остава в немски ръце до края на войната, а той е подлаган на тормоз и мъчения. Иън Кембъл се завръща в Англия като военен герой, обсипан с медали, но и с тежки спомени и терзания от военнопленническия лагер. Мъката донякъде се компенсира от съмнително щастливия факт, че далечен негов братовчед, последен херцог от древния род Аргайл, умира и титлата преминава към Иън, заедно със собствеността върху готическия замък Инвърари в най-северните скали на Шотландия. Скоро след като Иън Кембъл се е превърнал в лорд Аргайл, току-що разведената Маргарет пристига в Инвърари като лейди на замъка. Но за жена, свикнала с нескончаеми мъжка компания и обожание, с лондонски партита и свободно поведение, отдалечените планини на Шотландия, ледените вековни каменни коридори на замъка Инвърари и буйствата на душевно нестабилния съпруг – бивш военнопленник, бързо охлаждат ентусиазма от новия ù брак. Маргарет е постигнала, каквото баща ù не е успял – свързала е семейното богатство с аристократична титла със столетия тежест, но това е горчив успех. Пощите донасят в Инвърари купчини с писма – едната половина е от бившите обожатели на Маргарет, които тъжат по нея, а втората – неплатени сметки на лорд Аргайл. Дълговете се трупат, бащата на Маргарет трябва да ги покрива – шотландската титла се е оказала куха като залите на замъка Инвърари. Още по-мъчителното е, че Иън Кембъл вече има три деца и Маргарет може би никога не би наследила рода Аргайл. За жена от нейния калибър обаче този проблем има своите – дръзки, но – решения. Маргарет фалшифицира писма от бившата съпруга на лорд Аргайл до приятелка, в които „признава“, че децата ù не са от лорда. Опитът не е особено успешен, бившата съпруга ревностно отрича, Иън Кембъл е разколебан, а появата на писмата е доста съмнителна. Маргарет не се предава лесно. Намира трафикант в Лондон и иска да купи или отвлече новородено дете, което да представи за свое от лорда. Планът е да симулира бременност, да се оттегли в швейцарска клиника и там да се, о, чудо, роди следващият наследник на рода на Аргайл, който да наследи и богатството на собственото ù семейство. Проблемът с вече съществуващите три деца на Иън обаче остава и Маргарет ще трябва да реши как да елиминира и тях като същинска Лейди Макбет. Потънала в подобни схеми и сред непрекъснати скандали с лабилния, алкохолизиран и трупащ дългове лорд Аргайл, Маргарет започва да прекарва много повече време в Лондон сред естествената си среда, отколкото по каменните коридори на замъка Инвърари.

Министри, шпиони и един... фотоапарат

Там се движат и Стивън Уорд и неговата Кристин. Кристин, фаворитката на не един и двама лондонски господа. Измежду тях прави особено впечатление един чужденец, Евгений Иванов. Иванов е аташе към съветското посолство в Лондон. През 1960 г. пристига в Англия като част от мисията в столицата след инструктаж от разузнаването ГРУ. С комуникативен и приветлив характер, Йожен, както го наричат, се вписва добре във висшите английски кръгове, точно както един специален агент. Стивън Уорд поддържа тесен контакт с отговорните фактори в МИ5, които знаят, че широката мрежа контакти на Уорд, двойствеността му, белите петна в биографията му и фаворитките, които лансира, го поставят в позицията да събира около себе си оперативно любопитни лица. Уорд, Кристин и Иванов се оказват на парти в извънградска къща на лорд Астор. МИ5 са споделили, че близкият контакт с Иванов е ценен – за информация, дезинформация и потенциално вербуване, и Уорд услужливо наставлява Кристин да обръща повече внимание на Йожен. Край басейна в къщата на лорд Астор обаче Кристин е забелязана и от Джон (Джак) Профюмо, военен министър в кабинета на Консервативната партия, нещастно женен и копнеещ за сродна душа. Хладът на Студената война не попречва на двамата мъже, съветски дипломат (и вероятно шпионин) и английски висш политик консерватор, да споделят една и съща жена – не пречи и на Кристин, само на 18 години, да забърка един от най-емблематичните скандали на времето си. Под благосклонния поглед на Стивън Уорд, в чийто дом, приютил Кристин, влизат и излизат Джак Профюмо и Евгений Иванов.

Не само кръгът на Уорд и Кристин се забавлява обаче. Маргарет, лейди Аргайл, е във вихъра си. В лондонския си дом, далеч от шотландския съпруг, Маргарет е центърът на партитата в столицата, заобиколена от старите си обожатели, а и много нови. Със своята емблема – триредната перлена огърлица, Маргарет е светската личност номер едно. Но лорд Аргайл, макар и далеч, започва да чува слухове, започва да пътува по-често до Лондон, започва да върви по стъпките на жена си. Дълбоко белязан от петте години в немски плен, реакциите му са трудни за предвиждане. Докато Маргарет отсъства в Америка, той нахлува в лондонската ù къща и строшава заключеното ù бюро, което съхранява тайните на херцогинята. От там Иън Кембъл изважда цяло съкровище от документи, писма, дневници и снимки. Снимките са десетки, направени с току появилия се апарат „Полароид“. На снимките е трудно да се познаят чии са голите тела – лица няма. Но има три реда перли, които цял Лондон познава като запазената марка на лейди Аргайл. А мъжете? Те са много, различни и все без лица. Лордът не се интересува толкова от това. С новооткритите си доказателства се запътва към дома на лондонския си адвокат.

Два процеса

Съветът към лорд Аргайл е: тих и дискретен развод по споразумение с херцогинята. Все пак и двамата имат по един развод и знаят добре как се решават такива въпроси между хора от тяхната класа. Но Иън Кембъл не иска и да чуе за това. Той иска шумен, публичен процес. Иска милиони очи, които да гледат и да унижават съпругата му. Иска тя да бъде дамгосана като виновна в изневяра. Иска и много пари, които вероятно не би получил, ако просто подпише споразумение с Маргарет, и затова иска да му бъдат присъдени от съда като обезщетение за опетнената му чест. Все пак огромният замък Инвърари изисква и огромна по стойност поддръжка. Процесът „Аргайл срещу Аргайл“ се води при закрити врата, но коридорите на Кралския съд в Лондон са изпълнени от репортери и камери, светкавици осветяват лицата на свидетелите и главните действащи лица, а таблоидите пишат страници след страници за нечувани неща, които се случват в закрития за публиката съдебен процес. Лорд Аргайл вади всичко: дневниците, които е откраднал от дома на Маргарет и в които тя в детайли разказва за любовниците си; снимките, които адвокатите му трупат пред съдебния състав; писмата от обожатели, дори черновата на фалшификацията за децата на Иън Кембъл. Прочитат списък от 88 имена, споменати от Маргарет в дневника ù, с които е била по време на брака си с херцога. Има от всичко – политици, финансисти, спортисти, дипломати, търговци, журналисти и писатели, светски личности и обикновени мъже. Но снимките, те събуждат най-острите реакции. Това не са снимки на някакви си актриси или певачки еднодневки, никога жена от такава висота не е излагана на показ по такъв начин. Вестниците се надпреварват да издирват кои са мъжете на снимките. Теориите обхождат всички кътчета на британския обществен живот без нищо доказано. Но едно се оказва сигурно: по това време в Англия има само един фотоапарат „Полароид“ и той е собственост на бившия министър на отбраната в кабинета на Макмилан, Дънкан Сандис, вече министър на колониите през 1963 г. и, между другото, зет на Уинстън Чърчил. Самоличността на поне един от мъжете на снимките с лейди Аргайл е установена.

След всички доказателства остава и тя самата да застане пред съда. Маргарет директно отговаря на всички въпроси. Изневерявала ли е? Да. Имала ли е любовници? Да. И не се ограничава с това. Маргарет говори с детайли, с гордост, остро и предизвикателно, заявява, че всичко това ù харесва и по никакъв начин не съжалява, дори напротив. Кое е по-скандално, дали снимките, дали замесените лица, дали поведението на херцогинята – по време, когато дължината на полата все още се колебае около коляното... Вместо с разкаяна грешница съдът се сблъсква с безкрайно доволна от себе си жена. Прочитането на съдебното решение отнема над три часа. Извратена, порочна, неморална са най-меките определения на съда за Маргарет. Нормалните човешки отношения са спрели да съществуват за нея, се казва в съдебното решение, и тя е прибегнала до немислими за човешко същество отклонения. Лейди Аргайл изслушва всичко с достойнство.

По коридорите на Кралския съд Маргарет се разминава с още една дама, изправена пред публичен линч. Още един военен министър трябва да седне в съдебната зала и личният му живот да бъде разкъсан на парчета. Кристин Кийлър отдавна е спряла да се среща с министър Профюмо, а Евгений Иванов е отзован в Русия, но драматичните връзки продължават да я следват по стъпките ù. Шумен скандал между двама нейни чернокожи любовници, завършил с куршуми, я поставя в светлините на прожекторите на таблоидите. Каква е връзката ù с този Стивън Уорд, какви са тези мъже, какъв е този живот, който води, скандалът става все по-любопитен. Кристин е призована за свидетел, но завършва като обвиняема. Говорила е пред медиите за връзките си и споменаването на имената на член на кабинета, на съветски дипломат, а и на други известни мъже като лорд Астор прави скандала публичен. Профюмо декларира пред парламента, че не е имал никакви отношения с Кристин. Когато обаче тя е изправена пред съда по дело срещу Стивън Уорд, обвинен, че е неин сводник, Кристин не спестява нищо на никого. Свидетелства и за Профюмо, и за Йожен Иванов, и за други мъже. Но, подчертава, никога не съм приемала пари от тях. Само скъпи подаръци. Някак подобно на Маргарет Аргайл, Кристин също не изглежда като покайваща се блудница, не се държи като паднала жена, а е горда и открита в лицето на скандала. Може би това е и по-скандалното.

Кралският съд осъжда Стивън Уорд за това, че се издържа от неморалните доходи на Кристин и други момичета, които живеят при него. Така и не прекосява прага на затвора – намират го мъртъв след свръхдоза барбитурати. Дали сам е решил да отнеме живота си, дали е посъветван, дали му е помогнато да намери смъртта... С края му много важни мъже (а и жени) от висшите кръгове на британския елит могат да спят далеч по-спокойно. Остава обаче въпросът с Кристин. И тя получава присъда, кратка, но достатъчна да я предупреди, че трябва да напусне средата, в която е живяла последните години, и да забрави всичко, в което е участвала.

И лейди Аргайл, и Кристин Кийлър сякаш споделят сходна съдба след бурната 1963 г., макар едната да идва от дълбоките низини на британското общество, а другата да обитава недостижимите му висини. Скандалът ги следва по петите, каквото и да правят, където и да отидат. Богатството на Маргарет се топи, тя продава имот след имот и се оттегля във все по-дълбоко забвение, докато и последният ù дворец трябва да покрие дълговете ù и тя бива настанена в старчески дом. Кристин сменя няколко съпрузи, преследвана от славата на аферата си с Профюмо, и редовно прибягва до търгуване със спомените си пред таблоидите, за да припечели. И при двете всичко изкарано или наследено всъщност отива за покриване на нескончаемите съдебни разноски по делата, съпътстващи неотклонно скандалите, в които са замесени. Да си лошо момиче (си) струва скъпо.

Лоши момичета