НЕХЛАДНОКРЪВНО

Отношенията между убиеца Пери Смит и писателя Труман Капоти отдавна са се превърнали в митология, надхвърляща по сложност баналното еротично привличане

от Драгомир Симеонов

Стълби, клуп, качулка – но преди да му я нахлузят на главата, осъденият изплюва дъвката си в протегнатата длан на капелана. Труман затваря очи и ги държи така, докато не чува глухия пукот на пречупения от въжето врат. Първата екзекуция го оставя равнодушен – никога не му е пукало за Хикок, дребен мерзавец, празен и незначителен. Но Пери Смит, макар и истинският убиец, буди у него друго усещане. Спомня си първата им среща, недоразвитото момче мъж, седнало на стола, а малките му, пъхнати в ботинки крака, едва докосват пода. И когато отново отваря очите си, пак ги вижда – същите детски крачета, килнати, увиснали.

Със смъртта на Смит и Хикок завършва романът „Хладнокръвно“. Шест години на подробни проучвания, безкрайни бележки, изтощителни лутания и болезнена отдаденост получават своя финал в ранните часове на 14 април 1965 година. Двадесетина са свидетелите на изпълнението на смъртната присъда в студения склад на затвора в Лансинг, един от тях е и авторът Труман Капоти. В книгата обаче той не присъства физически, а усещанията му са приписани на някой друг. В момента на обесването например личният му сантимент е изразен от Алвин Дюи – главния разследващ. Стар литературен похват за реализъм, но доста спорен откъм истинност. Особено предвид настояването, че всичко написано е вярно до последната дума.

Терминът, който Капоти предпочита, е нефикция (non-fiction) – пътят към новата журналистика. Последната непокорена територия на творческото писане. Действащите лица са реални хора, събитията се проследяват с документална прецизност. И все пак някои елементи в повествованието подлежат на артистична трансформация. От грижа към читателя, естествено. Хладнокръвието не е сред отличителните черти на добрата проза, призванието ù е преди всичко да вълнува. Затова разказвачът освен безпристрастен наблюдател трябва да е и умел манипулатор на емоции – нещо, което за традиционния журналист по презумпция е недопустимо.

Технически погледнато, най-голямото предизвикателство за Труман е да пише, без да се появява в сюжета, но едновременно с това да създаде пълна достоверност, докато му влияе с присъствие. Той си дава сметка за тази невъзможна симбиоза. Аудиторията обаче е раздвоена. Трудно ù е да се ориентира къде въображението превзема реалността. Хуманизирането на убиец психопат би могло да е художествено развитие на антагониста в една литературна фикция, но в действителността току-виж се сбърка с извратена романтична тръпка. Ето как правдивата реконструкция на отношенията между Смит и Капоти разчита не само на наличните факти, но и на тяхното свободно преиначаване. Както подобава на един истински нонфикшън.

14 април 1965 г. е дъждовен, едри капки барабанят по ламарината. Харпър Лий споделя, че след екзекуцията нейният скъп Труман бил опустошен. На връщане от ешафода в Лансинг той отбил колата си встрани от пътя и плакал с часове. Сърцераздирателна илюстрация на края на една обречена връзка. Харпър придружава Капоти още от началото на престоя му в Холкъм и е от ключова важност за проучването. Местните трудно възприемат живописния нюйоркчанин с неговата маниерност, вкус за облекло и глас на брюкселско зеле (определението е на Гор Видал). Хомосексуалността на писателя е част от артистичната му аура, затова е ясно изразена дори там, където е неуместна. В консервативния и силно религиозен Канзас подобно поведение води повече до изолация, отколкото до шок. Затова Капоти има нужда не само от компанията, но и от посредничеството на Лий. Уви, по-късно ще забрави да я почете подобаващо за приноса ù към „Хладнокръвно“, а тя ще твърди, че той е най-големият лъжец, когото познава. Преди да се случи разривът обаче, Харпър е първата, която забелязва влечението на приятеля си към Смит. При публичното изслушване веднага след задържането в Гардън Сити Труман ù прошепнал: „Виж, краката му не докосват пода“, а тя си помислила: „Леле-мале. Това е началото на велика любовна афера“. Познават се достатъчно добре от детинство, за да долавя чувствителността му, но оценката ù хем е факт, хем художествена интерпретация. Точно както отбиването на колата от пътя и сълзите под проливния дъжд. Харпър вероятно е добър детектив на премълчаното (като всеки талантлив писател), но този път не е до Капоти в автомобила. Там, зад волана, се е намирал Рей Косгроув, пиколо в хотел „Мюлебък“ и по съвместителство шофьор на литературни знаменитости. На страниците на вестник „Канзас Сити Стар“ той докладва, че авторът хлипал на задната седалка, пътуването траело около 40 минути. Отново документирани сълзи, но значително по-семпла емоционална картина. Умението да използваш фактите е по-висша дарба, отколкото само да ги регистрираш. Истината не съществува освен в разказите за нея.

При Капоти се наблюдава същият феномен на редактирана реалност. През 1966 г., след като „Хладнокръвно“ вече се е превърнал в сензация, той разкрива цялата предистория пред журналиста Джордж Плимптън. Една сутрин през ноември 1959 г. -някъде из вътрешните страници на „Ню Йорк Таймс“ му се мярнало любопитно заглавие, „Богат фермер и трима от семейството му убити“. Само няколко години по-късно обаче в поредното интервю за корените на романа Труман има друг спомен, леко видоизменен. Заглавието, което го впечатлило, било „Семейство от четирима убито в Канзас“, а текстът бил на последната страница. Незначителна разлика, но донякъде показателна за летливостта на спомените като надежден източник на истина. Главният редактор на списание „Ню Йоркър“, на което сътрудничи – Уилям Шоун, пък се хвали как той показал заглавието и накарал писателя да избира между тази тема и проследяването на един ден от живота на хотелска чистачка. Капоти предпочел да отрази криминалния случай.

 Съдържанието на статията във вестника е приблизително следното. Някой си г-н Хърбърт Клътър, съпругата му и двете им деца тийнеджъри били брутално и напълно мистериозно избити в дома им в Холкъм, Канзас. Полицаите нямали заподозрян и смятали, че вероятно е замесен психопат, освен ако не било нещо друго. Труман често сменя твърдението си дали веднага провидял в тази обикновена дописка възможност за нов журналистически похват, или едва по-късно го осенила идеята. Убийствата хем не били неговата тема, хем съзнавал, че откъм обществен интерес те никога не омръзват. За разлика от светския живот в Ню Йорк, който вече му дотягал след публикуването на „Закуска в Тифани“ година по-рано.

Нонфикшънът е твърде зает да отрича какво не е, докато прикрива какво всъщност представлява. Крайно подозрително. Що се отнася до литературата – за нея Труман Капоти има ясно изразено схващане. Тя е клюка. Какво иначе са „Ана Каренина“ или „Война и мир“ освен красиво преразказани слухове. Новата журналистика не е по-различна в същността си. Затова любопитният автор пристига в Канзас преди всичко на лов за клюки, които местните наплашени селяци ще споделят за убийството на своя съсед – студените факти така или иначе вече са във вестникарските колонки. Първоначалните записки съдържат именно това – поредица от теории, мнителност и параноя. Едно провинциално общество, изгубило насилствено невинността си. За осигуряване на надежден източник на информация двамата с Харпър се присламчват към главния разследващ Алвин Дюи. За него подобна публичност е добре дошла – блюстителите на реда са пословично тщеславни и Капоти знае как да погали егото му, като го превърне в литературен персонаж. Дюи е не само топ агентът на федералната служба според книгата, но и моралният компас на обществото. Напразно потомците на останалите следователи и до днес вадят документи, които опровергават този образ. Неговата роля за разплитането на казуса далеч не е толкова главна, колкото настоява романът. Но тази сплетня е вече излишна.

Капоти прилежно документира ужаса. За първи път такъв талантлив разказвач отразява реална кървава драма. Дюи не само го държи в течение на подробностите от разследването, но дори му дава достъп до личния дневник на Нанси, застреляната дъщеря на Клътърови. Мотив в убийствата не се открива, само невзрачни момински тайни. Слуховете процъфтяват, докато Труман трупа записки за жертвите от най-интимен характер. Най-обикновено порядъчно семейство с пръснати мозъци от ловджийска пушка. Той не би могъл да бъде по-дистанциран от тях. Прекалено скучни са му. Затова описанието на живота им носи повече хладнокръвие, отколкото смъртта им.

Шест седмици след привидно неразрешимото убийство, на 30 декември 1959 г. извършителите изненадващо са арестувани. Пери Смит и Дик Хикок, двама бивши пандизчии, планирали да ограбят сейфа на фермера г-н Клътър, който бил фрашкан с мангизи по думите на съкилийник. За да не оставят свидетели, избили обитателите на дома. Иначе задигнали между 30 и 40 долара, понеже информацията се оказала невярна. Пропътували над 600 километра за удара, свършили, каквото свършили, и поели към Мексико в търсене на следващи преживявания. После кръгът се стеснил заради глупостта на Дик да пробутва фалшиви чекове. Изникнало и радиото, което Пери задигнал от фермата, за да не е съвсем с празни ръце. Двамата си признали сравнително бързо, след като били задържани, попрехвърлили вината един към друг, после били върнати в Канзас на съд. Капоти и Лий са сред тълпата оживени посрещачи. Най-после нещо ново и различно се случва в историята. Тогава Труман шушне за впечатлението си от малките крачета. Очевидно Смит го интригува от самото начало, но Харпър може и да бърка еротичния пресантиман с художественото вдъхновение. Не че има голяма разлика между двете.

Процесът по разплитане на случая е подробно описан в „Хладнокръвно“ благодарение на достъпа на Капоти до сведенията на разследващите. Безспорно интересен наратив, но нищо чак толкова специално от гледна точка на новата журналистика. Старата вече е разказала историята на убийството и залавянето с подробности още на 18 януари 1960 г. в списание „Тайм“. Труман е напът да загуби сюжета си, ако не покаже и друга гледна точка. Глупостта на двама крадци е слаб мотив за такава жестокост. Необходимо е да се прояви повече отдаденост към проникването в същността им. Личните истории крият подробностите, довели ги дотук. Те, разбира се, могат да ги преиначат, както им скимне, но поне ще е тяхната фикция, не тази на даровития събирач на клюки Капоти.

Труман обича да изтъква колко нелек път е изминал, докато спечели доверието на двамата затворници. То обаче има своята цена. Те виждат в него неподозиран шанс за оневиняване. В човешката природа е да търсиш утеха и съжаление у всеки, готов да те изслуша. Ричард Хикок, този с чековете, е дребен мошеник, позьор, женкар и дърдорко. Произхожда от добро семейство, но е кривнал от мързел и келешлък. Капоти няма особена полза от него, а и го отблъсква външно. Затова му се струва празен и незначителен. Пълно е в Америка с такива нахакани, корави момченца, които в крайна сметка за нищо не стават. Уж все се фукал как ще види сметката на всички, а накрая Пери свършил цялата работа.

 Смит е различна порода. Капоти моментално го подушва. Той носи аурата на прокудено животно. Наполовина индианец с майка алкохоличка и баща побойник. Обществото никога не го е приемало, затова се е превърнал в самотно, ранено създание. Краката му са осакатени от катастрофа и заради това недоразвити, сякаш детски. Въпреки това е нарцистична натура с уклон към музиката, литературата и живопис-та. Уважава живота на Клътърови, дори когато прерязва гърлото на г-н Хърбърт. Жестокостта му изглежда израз на патологична реакция към патриархална Америка. Плюс това най-вероятно е хомосексуален.

Хомосексуалността на Дик и Пери е латентен мотив в „Хладнокръвно“, без да получава реално измерение. Капоти отрича пред Плимптън да е отчел подобно нещо, но това е една от лъжите, за които Харпър Лий предупреждава. Труман не само забелязва в Смит прикрит куиър, но старателно представя всеки детайл, който води натам интуитивния читател. Новият журналист има това сетиво, но се е научил да го прикрива с евфемизми. Така например Дик и Пери са били съкилийници, които формално спазват почти семейни роли. Хикок се обръща към Смит с „мило“ (honey), пък и някакъв трети пандизчия твърди, че те си били двойка зад решетките. Този тип хомосексуалност е невидима за американското общество, но съвсем реална, подобно на армейската. При спомените си за службата в Корея например Пери Смит е доста уклончив за опита си с други мъже. В казармата било пълно с „кралици“ и било трудно да им се противопоставиш, ако са повече. Най-добрият му приятел също бил такъв, но иначе свястно момче. И това ако не е клюка!

В затвора свитият и пасивен Смит полага усилия да спечели благоразположението на мъжествения Хикок с историята на едно фалшиво убийство. Пребил до смърт някакъв тъмнокож в Лас Вегас с велосипедна верига. Дик е впечатлен, още повече, че било безпричинно. В разказа за въпросния негър Пери споменава как най-много го дразнело в оня, че все бил гол в квартирата си. Имал най-грамадния пенис, който бил виждал. Капоти ще махне тази подробност от „Хладнокръвно“ по настояване на редактора си. Но небрежно ще спомене за колекцията от разголени снимки на културисти сред личните вещи на полуиндианеца, както и фриволните заигравания с богатия германец Ото в Мексико, докато двамата с Хикок се укриват. Дик дори му позирал в натура, за да го рисува господинът.

Всички тези елементи дават основания какви ли не интерпретатори да шушнат, че между Труман и Пери възникнала по-особена, плътска близост. Някакъв надзирател в Лансинг дори твърди, че Капоти платил 10 хил. долара, за да прекара една нощ в килията на Смит, но този слух е опроверган от директора на изправителното заведение и го споменаваме само от любов към нонфикшъна. Апро-по, напоследък в Щатите има тенденция „Хладнокръвно“ да се числи към т.нар. куиър стъдис, иначе казано гей литература. На Труман би му призляло от такъв формализъм. Отношенията между него и любимия му убиец са много по-сложни от обикновено еротично привличане, за каквото настоява клюката.

Погълнат от историята на Пери Смит, Капоти спира да вижда в него реална личност и все повече го превръща в художествен персонаж. Той не само отказва да прави разлика между лъжа и истина в свидетелствата на осъдения, но и сам се изгубва между реалност и фикция. Журналистът Труман вероятно съзнава, че Смит е точно толкова дребен и осакатен духовно, колкото и физически. Илюзия е да търси допълнителни пластове в един психопат, който по собствените му думи застрелял невръстната Нанси Клътър в главата само за да не я изнасили приятелят му Дик. Пред Плимптън Капоти жлъчно го нарича „малък моралист“. В тази оценка излишен сантимент липсва, между двамата не би могло да съществува нищо повече от баналната връзка на разпитван и разпитващ. Сексуалността им не е свързващо звено, колкото и да им се ще на някои. Напротив – разделящо е. Дори с потиснати желания, Пери се държи като отявлен хомофоб, точно както и близкият на сърцето му Хикок.

За да извади себе си от нефикцията обаче, Труман трябва да позволи собствената му сетивност да бъде изразена чрез друг. Новият литературен жанр го изисква. Затова прониква в Пери и му позволява да говори с неговите мисли. Това е причината да излъже, че е открил покаяние в осъдения. Онзи уж се разревал пред жената на шерифа, пък дамата отрича подобно нещо някога да се е случвало. Възможно е Пери всъщност да е плакал насаме пред Труман, но също така не би било изненада и това да е елемент от художествената украса на нонфикшъна. При всички случаи истинският Смит е твърде ограничен, за да бъде достоен литературен герой без намесата на Капоти. Затова Труман активно помага за обжалванията на двамата престъпници в пълно противоречие с желанието на новата журналистика да бъде безпристрастен наблюдател на събитията. Необходимо му е време, иначе „Хладнокръвно“ няма край. Основният персонаж не е в състояние да достигне сам емоционален катарзис, за да се получи търсената кулминация в наратива.

Крачетата увисват равнодушно. В последния си миг Смит изплюва пред свидетелите самосъжаление вместо зов за прошка. Уви, това няма как да бъде променено. Затова Капоти ридае в колата. „Хладнокръвно“ е велика книга, но, уви, не е нефикцията, която би му се искало да бъде. До смъртта си ще бъде принуден да се заблуждава как не е така, но повече няма да напише нито един истински роман, само най-обикновени клюки. Тъжен край и на творбата, и на автора. Връзката между твореца разказвач и реалността на фактите е много по-мъчителна от всяка друга. Нещо повече: невъзможна е. Нонфикшънът не съществува. Все тая. Читателите така или иначе нямат нужда от чужди истини, а само от добре написани сплетни.

Невъзможни връзки