ДВАМАТА ЖАН

Маре и Кокто. Двамата Жан, които написаха една от най-вдъхновяващите любовни истории на съвременния свят

от Димитър Стоянович

Любовта е изпитание. Потропва на вратата в някоя мъглива вечер и ако си достатъчно смел (или глупав) да ù отвориш, преобръща целия ти свят нагоре с краката. От този момент трябва да си готов за странните процеси, които ще започнат да се случват. Например безпричинното на пръв поглед треперене, стигащо до тракане на зъби. Необяснимата тревожност. Гаденето. Злоупотребата с алкохол, а и с опиум, ако се намира. Хроничното безсъние, ембрионалната поза, истеричните хлипове, плашещото кикотене. Малцина оцеляват в това изпитание. Уж всеки мечтае да обича и да бъде обичан, а когато се случи, изведнъж разбира, че го е страх да напусне подредения си еснафски живот в името на безконтролни чувства с неясен изход. Искат се топки за тази работа. А хората с топки – в метафоричен смисъл – са учудващо малко.

Двамата влюбени, за които ще стане дума, извън всякакво съмнение са хора с топки. Съвместният им живот е непрестанна битка с болката и страха, обществените предразсъдъци, еснафското дребнотемие. Но заедно остават непобедими дори след като смъртта се е намесила, за да си вземе полагаемото, защото са постигнали нещо уникално за жалката човешка природа. Постигнали са духовно единение. Те проникват един в друг не през физиката, а през думите или споделеното мълчание. Отношенията им са такива, че в един момент по-възрастният от тях слага край на сексуалните им контакти, за да не обижда партньора си с гледката на своето старческо тяло. Светът ги познава най-вече от работата им в киното, но те са заедно и на сцената, и в литературата, в рисуването. Нощно време под вратата, отделяща спалните им на площад „Мадлен“ в Париж, се промушват листчета със стихотворения, написани един за друг.

За ужас на пуританите въпросните влюбени имат топки не само в преносен, но и в буквален смисъл. Наричат се Жан Маре и Жан Кокто. И ако това е проблем за някого, то със сигурност не е проблем за тях и епохата, която са озарили с изключителното си присъствие.

Запознанство

През 1937 г. 48-годишният Жан Кокто е със статут на живо божество в интелектуалните кръгове. Още преди три десетилетия е обявен за единствения наследник на Оскар Уайлд, а оттогава се е изявявал с еднаква лекота не само в поезията, но и в прозата, драматургията, изобразителното изкуство, киносценариите, режисурата, критиката. Безспорен гений, предизвикващ удивлението на всеки, имал привилегията да поговори с него дори за минути. Най-светлите умове от първата половина на ХХ век са в краката му, а това не са кои да е, а Пикасо, Модиляни, Едит Пиаф – най-близката му приятелка, Дягилев, Мороа, Хенри Милър, дори Луначарски. Пословична е и неговата екстравагантност, за бисексуалните му връзки се разказват легенди, включително как принцеса Натали Романова е бременна от него, но прави спонтанен аборт, което Кокто преживял изключително тежко.

Но да се върнем на въпросната 37-а година, когато божеството е решило да постави новия вариант на пиесата си „Едип цар“ в парижкия театър „Ателие“. На предварителните проби се появява един никому неизвестен актьор от масовката. Нарича се Жан Маре. На 24 г. няма статут на божество, но със сигурност прилича на такова. Висок, атлетичен, с нетрадиционни черти и буен характер, той е самото въплъщение на хомо- и хетеросексуалния блян – макар той самият да има интерес единствено към собствения си пол, ако изключим майка му. Решил е на всяка цена да пробие в актьорската професия, но до този момент е останал напълно незабелязан.

„Длъжен съм да ви предупредя, че ако играете в моята пиеса, веднага ще ви обявят за мой любовник“, казва Кокто. Маре отговаря без замисляне: „Ще се гордея с това“. След тази среща Жан Кокто потъва вдън земя. Близо два месеца не се появява нито в театъра, нито на което и да е публично място. Една вечер телефонът на младия актьор звънва. Отсреща е Кокто, който говори с неузнаваем глас: „Случи се катастрофа. Аз съм влюбен във вас“.

Маре е стреснат, но и доста поласкан. По никакъв начин не може да се каже, че и той е влюбен, поне не в началото. По-късно ще си признае с тъжна самоирония: „Тогава аз не бях жиголо, въпреки че се чувствах като такова. Бях кариерист.“

Съвместен живот

Големият и малкият Жан се превръщат в ходещата атракция на предвоенен Париж. Съвсем не е обичайно хомосексуална двойка от онова време да проявява чак такова нахалство – не само не крият, че живеят заедно, но са заедно навсякъде – на улицата, в работата, при пътувания, на почивка. Маре вече не е привлечен от престижа на своя партньор, той е изпълнен с чиста обич и възхищение към човека Кокто – възпитател на чувствата му, онзи, който му помага да прогледне в изкуството и културата, двигател на таланта му. От мало-грамотния избухлив младеж, с когото се запознава, Кокто ще извае един от най-деликатните интелектуалци на ХХ век. Знаейки отлично къде е силата и слабостта му, ще го направи първо звезда на театралната сцена, после в киното, ще го научи да чете правилната литература, а после и да размишлява върху нея, ще прозре способностите му в изобразителните изкуства и ще го превърне – освен всичко друго – в един от стойностните художници и скулптори на века. Когато има истинска любов тя ражда само шедьоври.

От своя страна Маре също предизвиква най-доброто у своя любим. Той е неговата муза за може би най-сполучливите му произведения и малкият Жан е с ясното съзнание за отговорността, която следва от това. Успява да научи по природа обсебващия и ревнив Кокто, че свободата и доверието са единствената основа, върху която любовта може да се закрепи. Неведнъж стига до физическа саморазправа с онези, които си позволяват да критикуват – от морална или творческа гледна точка – неговия партньор. Легендарен е случаят от годините на Втората световна война, когато Маре пребива на улицата пронацисткия критик Ален Лобро за отрицателната му рецензия за пиесата на Кокто „Пишещата машина“, като по този начин се превръща и в символ на съпротивата. Буквално спасява живота на Кокто, като го кара да се откаже от 60-те лули с опиум, които употребява на ден. Кокто твърди, че без опиум не би могъл да напише и ред, нищо че бавно умира и оглупява от наркоманията си. Маре заплашва, че в такъв случай ще го напусне. Кокто спира без повече оправдания, като в денонощията на най-страшните абстинентни кризи Маре е неотлъчно до него. За 26 години заедно двамата не се скарват нито веднъж.

Съвместна работа

Първата обща работа на Маре и Кокто е в споменатия нов вариант на „Едип цар“, където Маре получава незначителна роля и доста по-интересно е, че по изрично настояване на режисьора лично Коко Шанел изработва костюма му. На следващата 1938 г. големият Жан написва специално за Маре едно от най-впечатляващите си произведения, пиесата „Ужасните родители“. До голяма степен гениалният драматург заимства историята от реалните отношения между Маре и неговата майка, които биха могли да служат и за наръчник по радикален фройдизъм. Звездата на малкия Жан изгрява и от този момент нататък той ще бъде един от най-търсените актьори на парижките сцени.

Онова, което прави Кокто, е, че успява да разгадае сложния драматичен талант на Маре, създавайки специално за него образи, чрез които най-добре ще изпъкнат качествата му. И не спира дотук. Вкарва го с летящ старт и в киното, за да го превърне в звезда от световна величина. Големият пробив на Маре е през 1943 г. във филма по сценарий на Кокто „Вечното завръщане“. Впоследствие ще играе и при Жан Реноар, Абел Ганс, Лукино Висконти, за масовата публика по-известни са превъплъщенията му като Фантомас, граф Монте Кристо, Желязната маска или Д’Артанян, но те са твърде далеч от художественото изящество на изваяните съвместно с Кокто образи в многото им съвместни филми. Не спира и общата им работа в театъра, изобразителното изкуство, литературата.

Край с продължение

11 октомври 1963 г. е фаталната дата, която отнема две от най-необикновените фигури в културата на ХХ век – Едит Пиаф и Жан Кокто. Кокто умира няколко часа след най-добрата си приятелка, докато се готви да произнесе реч за нея по радиото. От известно време е болен и Маре се грижи за него с трогателно себеотрицание – преоблича го, храни го, извежда го на разходка, спи нощно време в краката му. Смъртта на Кокто е шок, от който никога няма да се възстанови напълно.

Жан Маре никога повече няма да се върне към предишния си живот. Все повече ще предпочита уединението, свързано с рисуване и ваене на скулптури – една от тях е особено впечатляваща и създадена в памет на Кокто – „Човекът, минаващ през стени“. Въпреки че две години след загубата на Кокто се завръща към киното, той ще страни от него. Пише книгата „Непостижимият Кокто“. Поставя пиесите на своя любим и понякога играе в тях. Организира публични четения на негови стихове и издава поетичен сборник с творби, които Кокто е създавал за него. По случай двайсет години от смъртта на Жан Кокто пише и поставя пиесата „Кокто – Маре“. Последният филм, в който участва, е „Открадната красота“ на Бертолучи. Умира през 1998 г. от сърдечен пристъп.

Малко след смъртта на Кокто Жан Маре пише прощално писмо до любовта на своя живот:

„… Ти ме докосна през 1937 г. и аз се родих отново. Родих се в лъчезарен свят, пълен с доброта и любов.

Жан, аз те обичам.

Ти каза в „Завещанието на Орфей“: Преструвайте се, че плачете, приятели мои, защото поетът само се преструва, че е мъртъв.

Жан, аз не плача. Аз ще заспя. Ще заспя с поглед към теб, и ще умра, защото отсега нататък просто ще се преструвам, че съм жив.“

Под дъгата