БОГ НА ВОЙНАТА

Без Моше Даян днес най-вероятно отдавна нямаше да има Израел

от Ивайло Цветков

Даян е роден за бойното поле“, казва неговият биограф Робърт Слейтър. „Войната го вълнуваше, не можеше да ù се насити.“

И това е повече от вярно.

След като участва във войната за независимост на Израел (1948–1949) и е начело при още две арабско-израелски войни (1956 и 1967), той отива да „види“ войната във Виетнам като вестникарски кореспондент; впуска се и в бойни мисии с американски военнослужещи. Като министър на отбраната през 1973 г. пък трябваше да се справи с Войната от Йом Кипур, но армията, която сам беше изградил, я спечели с лекота. Да, той беше не само добър войник, но и забележителен политически лидер.

Даян е роден през 1915 г. в семейство на руско-еврейски заселници в Дегания, един от първите кибуци в тогавашна Палестина. Докато англичаните управляват самата Палестина (1919–1948), той се присъединява към „Хагана“, тайната еврейска армия, създадена за защита от арабските нападения. По време на арабското въстание през 1936 г. британският генерал Уингейт обучава „хаганите“ как да водят нападателна партизанска война. Уингейт впрочем дълбоко вярва, че ционизмът е вид изпълнение на библейските пророчества, и е смятан за един от основателите на израелската армия. Самият Даян казва по-късно, че Уингейт го е научил както на тактика, така и на самия „кодекс на живота“.

Когато започва Втората световна, „Хагана“ е обявена извън закона и Моше Даян е хвърлен в затвора „Ако“, но след това е освободен, за да служи в британската армия. Сражавайки се срещу французите от съглашателското правителство на Виши в Сирия, той губи лявото си око (и е цяло чудо, че не е убит), когато снайперист уцелва директно бинокъла му. Това по моему може да мине хем за забавен факт, хем за съдбоносно оцеляване. В днешен Израел, забележете, има цяла „школа“, която смята този инцидент за божествена намеса.

Даян излиза от болницата с превръзка на окото, която става негова запазена марка. Някой тук би могъл да се пошегува, че прилича на израелски пират (ако въобще може да има подобно нещо), но е факт, че израелският народ приема това точно както трябва – тип „този човек се бори за нас и си изгуби окото“.

През 1948 г., както знаете, Великобритания прекратява управлението си над Палестина и новата ООН се оказва неспособна да раздели територията между евреи и араби. Припомням, ако някой е бягал от училище: евреите основават държавата Израел, определяйки границите ù чрез война, а „Хагана“ е ядрото на новата израелска държава и армия. През същата 1948 г. Даян сформира 89-и команден батальон, който печели първите сблъсъци с арабите и го прави герой. През 1949 г. той става военен губернатор на Йерусалим, от който завзема толкова, колкото му позволяват силите, но участва в преговорите за разделяне на града, които довеждат до мир с Йордания.

През 1953 г. пък учи в британския кадрови колеж в Камбърли. След завръщането си е назначен за началник-щаб на израелската армия. И тогава се превръща в нещо като еврейския демон на войната срещу арабите.

Тук бих спрял за миг, за да ви припомня нещо: ние в България напоследък растем лигльовци и последния път, когато някой е умирал за българската голяма идея, са вероятно нашите при Драва и после горяните, но това е толкова отдавна, че вече поне три поколения не го помнят. А сега си представете държавата Израел, водила поне 13 войни за самото си съществуване и за отвоюване на земя, която те смятат за своя. В този смисъл Моше Даян е сякаш Арес за израелците. Част от мисията на живота му е да отвърне безмилостно на арабските терористични атаки, уреждайки купуването на въоръжение от французите (първоначално), а после и от американците.

Междувременно Египет под ръководството на Гамал Абдел Насър се е превърнал в най-агресивния противник на Израел. През 1956 г. Насър национализира Суецкия канал (дотогава собственост на международна корпорация, доминирана от британците и французите). С този акт той де факто прекратява израелската търговия през протока и блокира залива Акаба, който е излазът на Израел към Червено море.

ООН се оказва неспособна да разреши въпроса и през октомври 1956 г. Даян започва нещо като блицкриг през Газа, Синайския полуостров и към Акаба. И печели. Междувременно французите и британците превземат зоната на Суецкия канал с десант, но под натиска на САЩ се оттеглят, а Даян, този малък еврейски Наполеон, се отказва от завоеванията си, но запазва достъпа до Акаба. Въпреки това (или пък заради това) Даян уж подава оставка от армията, но през 1967 г. става министър на отбраната и в отговор на заплахите от Египет, Сирия и Йордания започва Шестдневната война. Този път израелците превземат целия Синайски полуостров до Суецкия канал, Голанските възвишения с изглед към Сирия, и – което е най-ценното за евреите – целия Йерусалим.

Даян все още е министър на отбраната, когато Египет, тогава вече под ръководството на Ануар Садат, започва Войната от Йом Кипур през октомври 1973 година. Нападението е пълна изненада и израелците в първите дни претърпяват тежки загуби, за които Даян е обвинен. Съвсем несправедливо, ако питате мен, но се налага да подаде оставка като министър на отбраната през 1974 година.

Но това не е краят на тази забележителна кариера. Моше скоро отново се връща в политиката като министър на външните работи през 1977–1979, като решително помага за прокарването на споразумението в Кемп Дейвид, което донесе мир между Египет и Израел. След това вече здравословно не е добре, сам напуска правителството и умира през 1981 година.

„Наистина вярвах, че можем да излезем победители от всяка битка“ – този цитат от него, строгия воин, и до ден-днешен е в учебниците на израелските деца.

Но тук има и нещо повече. Да, палестинците и досега го наричат „израелския демон“ и за себе си може би са прави. Но Моше Даян в никакъв случай не може да бъде запомнен като кръвопиец.

Няколко обобщителни и познавателни ескизи тук: На 9 октомври 1949 г. Моше Даян е назначен за командващ офицер на южния фронт на Израел и е повишен в чин генерал-майор. В новото си качество той контролира регион, който граничи с египетска територия в ивицата Газа и Синайския полуостров, както и с йорданска територия в Хебронските хълмове и покрай Арава – пустинна равнина, която се простира от Мъртво море до Ейлат. Войната за независимост оставя границите на това пространство нерешени и споровете се разгарят. Един такъв спор прераства в сериозна престрелка и дава възможност на Даян да демонстрира лидерските си способности. Завръщането на Давид Бен Гурион в правителството през януари 1955 г. някак улеснява Министерството на отбраната, което кара Даян да отбележи, че „нещата стават все по-ясни, а алтернативите – все по-очевидни“. А новият президент на Египет, споменатият Гамал Абдел Насър, започва агресивна панарабска политика, при която се засилват случаите на саботажи и убийства по ивицата Газа. Два дни след завръщането на Бен Гурион египетско разузнавателно подразделение прониква в Израел и се приближава на 30 км от Тел Авив, като по пътя разрушава водни съоръжения и убива един минувач. Така Даян все пак остава твърдо верен на министър-председателя Бен Гурион и се заема с реорганизирането на армията за отбрана. Бен Гурион е наясно с разочарованието на Даян, но му вярва, че ще следва правителствената линия.

Втори ескиз. Вътре в себе си и пред висшите си командири обаче Даян продължава да развива тактическото си мислене. На 30 януари 1958 г. той си взима отпуск от армията, за да учи в Еврейския университет в Йерусалим – занимание, което временно му спестява вземането на решения за бъдещия му курс. Официалната дата на пенсионирането му в армията е определена за 1 ноември. Той не е говорил с Бен Гурион за влизане в политиката след това, нито пък министър-председателят му е направил някакво предложение. „Ако ме искат, знаят къде да ме намерят“, казва тогава Моше, сякаш знаейки, че ако има бъдеще в политиката, то ще бъде в рамките на партията „Мапай“.

Ето ни и в края на живота на тази без съмнение противоречива фигура. По време на съставянето на кандидатските листи за парламента през 1977 г. бившият шурей на Даян – Езер Вайцман, му предлага да се присъедини към дясната партия „Ликуд“ (днес свързвана основно с Биби Нетаняху), която е част от опозицията в Кнесета от 1948 г. насам и е реакционна национал-консервативна. Изпадналият в немилост бивш министър на отбраната не отхвърля идеята, но изисква ангажимент от тогавашния лидер на „Ликуд“ Менахем Бегин, че няма да анексира окупираните територии, ако има възможност да сключи мир с арабите. Даян, вече относително възрастен, смята, че мирът е възможен, и не желае да застрашава перспективите му. Двамата с Бегин провеждат тайни срещи, на които разменят формулировки относно политиката на Израел в окупираните територии.

Ерго повече от 40 години след смъртта си Моше Даян остава противоречива фигура. Мнозина си спомнят за него с възхищение, а други се настървяват само при споменаването на името му. Многобройни улици и институции в Израел му отдават почит, но въпреки това продължават да се появяват нови критики. С течение на годините медиите са създали стереотипeн образ на Даян, винаги изобразяван с емблематичната си черна превръзка на окото. Но за финал ще кажа така: този стереотип, за добро или за лошо, го представя като безстрашен воин и неконформист, неподвластен на външно влияние или социални конвенции.

И, разбира се, донякъде идеолог на съвременното разбиране, че Израел – принудително – е военизирана държава, a constant war nation.

Скорошните събития в Газа като че препотвърждават тази доктрина.

Проектът Израел