ЗА БИКОВЕТЕ И КРАВИТЕ

В свръхсатанизиращите представи за българските политически водачи Андрей Луканов изглежда като дявола с най-дългите рога. А има и такива като мен, които мислят точно обратното

от  Андрей Райчев

За Луканов се говори трудно, защото хората не са склонни да се питат каквото и да е по въпроса. Те „знаят истината“. Но – твърдя аз – всъщност имат в главите си примитивна и очерняща човека легенда. Тук няма нищо да доказвам, а само ще изложа своята версия.

МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ

По генеалогичната си принадлежност към властта в някаква степен Луканов би могъл да бъде сравнен с царя, тъй като – без да стигаме до Меровингите – той от малък знае, че семейството му се занимава пряко със съдбата на България и че подобна роля се разгръща по синусоида: възходи и падения. Самият той резюмираше цялата ситуация около произхода си така: „Дядо ми е социалдемократ, баща ми е комунист, а аз съм социалист“.

А дядо му Тодор Луканов е известен социалдемократ, завършил право в Женева, един от лидерите на тесните социалисти, герой от Балканските войни, в затвора за политическа агитация през Първата световна, като съществената му изява на историческата сцена е през 1923 г., когато на дневен ред е въпросът „за мирния преход“ – тема, която ще дамгоса съдбата и на неговия внук. В онази ситуация нещата стоят така: Стамболийски постепенно се превръща в нещо като български Мусолини, репресивният му апарат и отношението към властта са все по-фашизоидни, което логично предизвиква ненавист и от десните, и от левите. Когато военните го свалят от власт, комунистите не трепват в негова защита и настъпва десен режим. По същото време в Коминтерна има спор, тъй като за тогавашния член на изпълнителния комитет Карл Радек революционната ситуация в света съвсем не е изгаснала, докато неговите противници обективно сочат, че за революционни маси не може да става и дума, а дори има обща следвоенна стабилизация (поне до 1929 г.). Само че Радек настоява за въстания, а в България форсира насилствено събитията и изпраща Димитров и Коларов да организират революция. Тодор Луканов се обявява категорично против Септемврийското въстание, счита го за излишно и без предпоставки за нищо, освен да потопи страната в кръв. И е напълно прав, което не пречи да бъде считан за предател сред част от комунистическите привърженици, а през 1930 г. дори е изключен от БКП за „десен опортюнизъм“.

Синът му Карло Луканов е съвсем друга работа. Той е откровен екстремист, цялостно принадлежен на сталинската система. Московски депутат, интербригадист в Испания, върнат в България през 1944 г. като пряк руски агент с доста нелицеприятни проявления на българска почва. Андрей Луканов рядко говореше за него, защото си даваше сметка за всичко това, но без съмнение Луканов беше наследство за Живков именно по линията на баща си – не съвсем желано, да уточним.

Разбира се, тогавашната система използва способностите на младия Луканов, бавно го издигат в кариерно отношение, а руснаците откровено го обичат. Чувствата не са докрай споделени. Андрей Луканов беше доста по-обърнат към света, доста отрано проумял, че комунистическата система е един голям провал.

Струват ми се важни тези биографични бележки, защото те би трябвало да дадат достатъчно яснота за онази незаобиколима връзка с властта, откъдето започнахме. Той е роден в нея и най-вече възпитан в нея. То е начин на мислене, което не е лесно да се обясни, но без него не бихме могли да разберем и самия герой. Ще дам само два примера.

Началото на прехода, предстои зима. Тежка зима, както обичаме да предчувстваме, всъщност нищо по-тежко от обичайното, но народът така си е настроен. Луканов към този момент вече не беше премиер, а депутат. Естествено, пристига някаква репортерка в парламента, пита наред народните представители как ще изкарат зимата. По-честните казваха: „Ние тук взимаме добри пари, но на хората им е трудно“. По-нечестните, като Христофор Събев например, отговаряха: „Имам едно кожухче, закърпил съм го, и чувалче бобец съм скътал, ще издържим“, едни такива патетични глупости, които определени хора обичат. Какво, мислите, отговори Луканов? „Много напълнях, трябва да отида на ски“. Е как така, та това е обидно, самоубийство от гледна точка на народното страдание! А той съвсем искрено отговаря, и през ум не му минава, че му трябва витиеват популистки отговор. Тоест в сърцето му е: „Аз ръководя; ще бъда оценяван през тази си функция“.

И друго за този начин на мислене. Една наша обща позната се заровила в някакви стопански документи и открила, че примерно през 1971 г. (той е роден през 1936-а) България внесла шест разплодни бика от запад, за да подобри породата. Та тази позната реши на майтап да го попита какво точно е станало с шестте бика от 71-ва... Луканов даже не се замисли, бик по бик ги разказа къде са пратени, какъв разплод са дали и т.н., без записки, без забавяне, 22 години по-късно разказа съдбата на биковете, за вноса на които е отговарял. Това е особен вид психология, властова психология.

ПРЕХОДЪТ

1989 година. Дали Андрей Луканов е в основата на властовата промяна? Няма никакво съмнение. Спрямо момента, когато взима властта заедно с Петър Младенов, България може би е единствената страна освен Румъния, където инициатор на промените се оказва тъкмо партията, която трябва да отстъпи властта. Моята теория е, че у нас Пражката пролет и падането на Берлинската стена съвпадат. Особена ситуация – най-после комунистическата партия се реформира и става европейски демократична.

Ето оттук постепенно избуява двуполюсният модел в България, който продължава до появата на цар Симеон. Като министър-председател и един от лидерите на партията, далеч по-реформаторски настроеният Луканов взима три свръхсъществени решения, обусловили развитието ни оттам насетне. Той беше министър-председател някъде година, но въпросните решения са същностно исторически.

Това, че е мотор на преврата, не е негово решение, а съдба, поради което за първо от въпросните три би следвало да приемем създаването на легалната опозиция. На пръв поглед звучи много непочтено да твърдиш, че Андрей Луканов е създал СДС, но то в известна степен е вярно, не в конспиративния смисъл. Да си припомним – БКП/БСП е инициатор на промяната и точно тя си избира противника. Това е напълно невъзможно в Полша, Чехия, страни с дълга история на дисидентската съпротива, докато тук такава няма и кой ще седи на Кръглата маса срещу БСП е мътен въпрос и, забележете, е въпрос на БСП и в частност на Луканов. Пред него са три политически варианта, които са реални. Единият е да избере местни дисиденти, повечето от които бивши комунисти, като Желю Желев, Чавдар Кюранов, Петко Симеонов, Клуба за гласност и преустройство. Вторият вариант е републиканската емиграция – Анастасия Мозер и останалите. Третият вариант е царят. Същността на въпроса е, че когото и да беше избрал, това щеше да бъде СДС, т.е. от неговото политическо решение зависеше кое е демократичната нова сила в очите на българите. В добавка към тази легитимация той направи всичко възможно да настъпи реалната демокрация – опозицията получи хартия и вестник, сграда, пълна свобода. Това е първата му сериозна историческа заслуга. Днес приемаме това за естествено, но то не беше единствено възможно: само погледнете Сърбия на Милошевич.

Къде е главното? Защо Луканов избира точно това? Отговорът е очевиден: мирният преход. Тогава никой не си представяше, че Симеон също е човек на мирния преход, а си представяха монархия от стария тип (царят се оказа натоварен именно с мирния преход, на който е пряк свидетел в Испания).

Второто ключово решение е легализацията на ДПС. Съдбоносно решение, при положение че страната е с прясна рана от Възродителния процес. Луканов преряза в зародиш възможния ислямистки и турско националистически сценарий, като в този смисъл създаде и Ахмед Доган в политически план, създаде работещ етнически механизъм, който вече 30 години спасява България от радикализъм и пряко турско влияние.

И трето, разбира се, е самият характер на БСП. Тук също имаше варианти. От китайски НЕП до националистическа легитимация.

Подразбиращи се допълнения, които не са негово откритие, но се базират на тези фактори, са Европейския съюз, приближаването към НАТО (като все пак да уточним, че той си представяше по-скоро съвместен път със Съветския съюз към обединена Европа). Все пак остават мирният преход, демокрацията и етническият мир, в които той имаше огромно участие и по този начин се нареди сред трите фигури, които определиха българския преход – Дертлиев, Желев и Луканов.

Не знам дали ви прави впечатление, че и трите споменати фигури са сатанизирани. В това също има логика, защото там е работата, че подобен вид консенсус за мирен преход си остава на първо място сделка. И като кажеш, че е сделка, веднага всички червени се ядосват, после и всички сини се ядосват, но това си е точно така – класическата сделка „време за власт“. Едните получават време, другите получават власт. Накрая всички са недоволни, но истината е, че България от Босна я деляха само две обесени българчета в турско село и трима разстреляни турски младежи на българска сватба. Така че мирният преход, демокрацията и турският въпрос са по същество един въпрос, а не три.

Но да се върнем към сделката „време за власт“. С напредването на сделката и двете страни започват да недоволстват. Червените осъзнават, че наистина губят въпросната власт, а сините – че губят твърде много време за своето управление. Така авторите Дертлиев, Желев и Луканов започват да бъдат ненавиждани не само от противниците, но и от своите. Знаете, че революцията принципно изяжда децата си – е, тук реформата ги сдъвка и изплю.

Това е министър-председателската съдба на Андрей Луканов. Той се опита да стартира икономическа реформа, но тя не беше политически възможна, и голямата му грешка беше, че прие втория мандат, който го демонизира. Ценен визионер и сравнително лош тактик.

КЪМ ФИНАЛ

Финалът – както всички знаят – е лош. Луканов загуби битката в собствената си партия, лиловската линия възтържествува и избраха Жан Виденов за премиер, а не Пирински, какъвто беше неговият план. Трябваше да си тръгне, но си тръгна, беснеейки, че България потегля надолу. Виденовият път – да произвеждаме много и самостоятелно и да не слушаме нито Изтока, нито Запада – просто фалира и доведе страната до хиперинфлация и катастрофа. Луканов много ясно виждаше как страната ще гръмне първо до година, после до осем месеца, до шест месеца, опита се да свали Виденов от власт, да направи временно правителство, което да въведе валутен борд. Впрочем това решение Луканов и група взеха някъде през юни 1996 г., но СДС се оказа твърдо против. Нашата с Кънчо Стойчев роля тогава беше дребна, но все пак бяхме вътрешни участници с пряк поглед върху процеса. С Иван Костов бяхме в диалог и позицията, която той ни сподели, беше напълно разбираема – повече няма да ви спасяваме, паднете истински, а ние ще осъществим необходимата реформа, когато вземем властта. (Поради което се случи комедията почти 20 от депутатите на СДС да гласуват против вота на недоверие, опитал се да свали Виденов от премиерския пост.)

Тогава Луканов взе да рови от другата страна и да убеждава американците, че нещо заедно трябва да се направи, защото страната ще гръмне. Тук той използваше един много важен коз. По същото време не беше угаснал пожарът в Сърбия. САЩ, като стара и опитна велика сила, много добре знаеха, че две съседни страни не трябва едновременно да горят. Пламнат ли – няма контрол. (Между другото те бяха дотолкова убедени в подобен вариант, че впоследствие построиха военна болница в Трън!) Така че бързо се убедиха в предимството Виденов да падне от власт с интрига и мандатът да се доизкара под тяхно ръководство. Луканов трябваше да замине за САЩ за довършване на разговорите и спасителният вариант беше толкова реален, че дори след като го убиха, Костов се опита да контактува с Пирински, за да довършат посмъртно сделката на Луканов (което не стана, защото Пирински се изплаши, затвори се и всичко приключи). Така българите загубиха всичките си спестявания, дойде хиперинфлацията и абсолютният провал.

Всичко това Луканов не можа да предотврати, защото го убиха. Политическо убийство, което развърза самата политическа формула, създадена от самия него. Започнаха нови процеси в съвсем различна посока и с други резултати. Когато изчезне човекът, сам по себе си политическа формула в съответната държава, по принцип завършва един етап от историята. След смъртта му седмици наред всички това и повтаряха: „България вече не е същата“.

***

Та така. Убиха го. Остави семейството си почти в бедност (отнеха им прочутия лукановски апартамент). Опозориха го като крадец. Обявиха го за задкулисен манипулатор (а той разруши структурите на ДС).

Но идеята му се сбъдна, макар и на такава цена: преходът е мирен, демокрацията е реална, свобода на словото има, с турците живеем нормално, в страната функционира пазарна икономика, ние сме част от ЕС.

Идеите, любезни читателю, са прескъпо нещо.

Българските министър-председатели