БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА

Каква е цялата истина за т.нар. българска следа в атентата срещу папа Йоан Павел II, вероятно никога няма да узнаем. Понякога истината е толкова близо, че не сме в състояние да я видим

от Тони Николов

Денят е сряда, 13 май 1981 г., 17,17 ч. Откритата бяла кола, в която се намира папа Йоан Павел II, прави вече втори кръг покрай колонадата на Бернини, където са се събрали около 50 000 вярващи за апостолически благослов. На 13 май католическият свят чества явлението на света Богородица от Фатима. На тази дата в разгара на Първата световна война три португалски пастирчета от малкото селище Фатима стават свидетели на чудодейното явление на Дева Мария. Децата споделят с местния епископ, че им били поверени „три тайни“. Първата е свързана с „видението на ада“. Втората – с предсказанието за нова световна война. Третата тайна на Фатима си остава неоповестена. Всичко това има пряка връзка с атентата.

На кадрите от кинохрониката виждаме как откритата бяла папска кола се изравнява с прочутата Бронзова врата на базиликата „Св. Петър“. Съзираме лицето на папата в едър план: усмихнат, той погалва по главата момиченце с балон, което след секунди ще стане световноизвестно. Казва се Сара Бартоли и стиска в ръце иконка на Светата Дева от Фатима. За последен път папа Войтила се усмихва по този начин; оттук насетне, според биографа му Луиджи Акатоли, лицето му ще носи неизличимия отпечатък на страданието.

Изведнъж отекват изстрели. Някои чуват един, други – два, трети нищо не долавят в шумотевицата. Сред множеството е и смугъл млад мъж с ориенталски черти. Става дума за Мехмет Али Агджа, издирван от Интерпол и в родната си Турция заради убийството на известния журналист Абди Ипекчи, главен редактор на либералния вестник „Милиет“. Агджа прави опит да хвърли оръжието си и да се размие в тълпата, но е забелязан от двама души: от католическата монахиня Летиция Джудичи и от полицая Ерменеджилдо Сантароса. Сестра Летиция реагира първа. Занимавала се със спорт, тя сграбчва атентатора за ръцете. Миг след това полицаят го поваля на земята и му слага белезниците.

В това време откритата бяла „Тойота“, в която лежи окървавеният папа, влиза в лявата порта на Ватикана, където има линейка. Пускат сирената и линейката с мъка си пробива път до болницата „Джемели“. Пред биографа си Андре Фросар папата разказва какво си е мислил в линейката: че се е спасил от фаталния изстрел благодарение на света Богородица от Фатима.

Запомнете тези думи: на 27 декември 1983 г. Йоан Павел II посещава Агджа в затвора „Ребибия“. Срещата им е на четири очи и трае 21 минути. Агджа споделя, че запитал папата: „Кажи ми, кажи ми, как успя да се спасиш?“. На което Войтила с усмивка му признал за помощта на Мадоната от Фатима.

Има ли някой зад Агджа?

Арестуваният Мехмет Али Агджа е откаран за разпит в италианската следствена служба. Отначало отрича всичко: не бил стрелял по папата, но после признава; твърди, че е „чи-лиец“ (но не говори испански); заявява, че е „палестинец“, но незнанието на арабски език го разобличава; накрая назовава собственото си име. Прави и първата декларация: „Действах сам и извърших акцията си в знак на протест срещу американския и съветския империализъм“. При обиска на стаята му в пансиона „Иза“ намират и подготвеното за медиите изявление, започващо с думите: „Аз, Мехмет Али Агджа, убих папата...“.

Следствието срещу него скоро приключва и на 28 юли 1981 г. съдебният състав, оглавяван от съдия Северино Сантиапики, го осъжда на доживотен затвор. През есента на 1981 г. обаче се появяват първите публикации за „чужда следа“ в мотивацията на Агджа; говори се, че той вече дава нови показания.

На английски език излиза книгата „Контрабанда и тероризъм“ на левия турски журналист Угур Мумджу. В нея Мумджу описва трафика на дрога и близкоизточния тероризъм. Според него „посредническата страна“ е Народна република България, а координацията се извършва от държавната оръжейна фирма „Кинтекс“, основана през 1965 година. Твърди, че от десетилетие София подслонява турската мафия. И че там неслучайно се е озовал Мехмет Али Агджа. На 13 май 1982 г. (точно година след атентата срещу папата) се появява и първата статия на Клеър Стърлинг за „българската следа“. Няколко месеца по-късно Марвин Калб от Ен Би Си представя сходна хипотеза. А НРБ мълчи. Сякаш всички тези публикации нямат никакво отношение към тогавашната българска държава.

Случаят „Антонов“

На 25 ноември 1982 г. улица „Гори-ция“ в Рим, където е представителството на БГА „Балкан“, гъм-жи от полиция. Около 10 ч. карабинери пресрещат българския гражданин Сергей Антонов и му връчват заповед за арест. Антонов е заместник-представител на „Балкан“ в италианската столица и няма дипломатически имунитет. С пресипнал глас казва само няколко думи, говори зле италиански. Консулът тръгва към офиса на „Балкан“, където тече обиск. Връчват му прокурорското разпореждане. В документа не се споменава атентатът срещу папата, но формулировката е стряскаща: „заговор за държавен преврат“.

Пред струпалите се италиански журналисти Антонов лаконично заявява, че „това е абсурдно“ и че той е невинен. Междувременно става ясно, че са обвинени още двама българи – помощник военният аташе Желю Василев и касиерът на посолството Тодор Айвазов, които имат дипломатически имунитет, но в момента са в България. Така Сергей Антонов се превръща в единствения обвиняем на място.

Секретен сътрудник „Крум“ и лъжите на Агджа

Първият разпит на Сергей Антонов в италианското следствие продължава 11 часа. Той не е на себе си, повтаря, че е невинен. Посолството с мъка му намира адвокат, никой не иска да се захване с такова дело.

Българската страна е в тежка ситуация: крие редица обстоятелства, а в същото време иска да докаже невинността на Антонов. Едва днес, когато архивите на ДС са отворени, имаме достъп до досието на секретен сътрудник „Крум“ (Сергей Антонов). Обстоятелствата около вербовката му са описани в книгата „Сергей Антонов – страдалецът от Рим“ (2016) на някогашните му водещи офицери – Атанас Кременлиев и Марин Петков. Истината е, че от февруари 1977 г. Сергей Антонов е сътрудник на българското разузнаване. Работил е за IV отдел, външното контраразузнаване. В книгата на Кременлиев и Петков е описана паниката, която тресе ДС след ареста на Антонов. Идва заповед да унищожат досието му изцяло. В последния момент се усещат, че след време тези материали може да потрябват, и няколко десетки страници все пак оцеляват.

Какво се крие зад „българската следа“?

НРБ е в шок след ареста на Сергей Антонов. Боян Трайков разказва в спомените си как се е свързал с началника на външното разузнаване Васил Коцев и с началника на военното разузнаване Васил Зикулов, които дълго не могли да установят кой е Антонов. Твърдят, че нямали такъв „служител“ в Италия, докато разберат, че става дума за секретен сътрудник „Крум“.

Онова, което особено безпокои НРБ, са редица факти, които изплуват покрай процеса Антонов. Как така Абузер Угурлу, един от кръстниците на турската мафия, живее необезпокояван от години на софийската улица „Арх. Йордан Миланов“ 18? Защо неговата дясна ръка Бекир Челенк (посочен от Агджа като свръзка в атентата) действа оттук като международен контрабандист? И накрая – как и защо Кръстникът (Угурлу) урежда фалшив паспорт на Агджа под името Фарук Йозгюн, с който той заминава за Италия?

Самият Агджа не крие, че е дошъл в София по линия на контрабандата. Пред Даниела Тренчева и Нова телевизия той заяви следното: „Да, бил съм в България за 50 дни. Срещал съм се с турски контрабандисти и с хора от съветското посолство в София“.

„Съветската следа“

През 2006 г. италианската сенатска комисия „Митрохин“ (наречена така по името на избягал архивист на КГБ, изнесъл множество документи на запад) оповестява своите заключения, включително и по атентата срещу папа Йоан Павел II. Според комисията става дума за „съветска следа“, маскирана навремето като „българска следа“: Комисията смята, че е извън всяко съмнение, че лидерите на Съветския съюз са били инициаторите на отстраняването на Йоан Павел II. Те са поръчали изпълнението на това решение на секретните си служби (КГБ и ГРУ), които е трябвало да проведат необходимата операция за извършването на престъпление, уникално по своята тежест и без аналог в съвременната история.

Комисията приема, че е имало „известна отговорност“ и на някои „елементи“ от тогавашните български служби. Но италианската сенатска комисия „категорично отхвърля каквато и да е пряка отговорност на българския народ или на България, която като нация е платила много тежка цена за съветското потисничество и чиито служби са били пряко или косвено контролирани от Москва“.

В интервюто си пред Даниела Тренчева Агджа потвърждава почти изцяло тази версия с думите, че навремето е било необходимо да не се разкрият имената на служителите от съветското посолство в София. Имена от КГБ и от ГРУ. Затова България беше използвана като жерт-вен агнец.

Българите бяха „пожертвани“. За да се удържи още малко съществуването на онзи „колос на глинени крака“, какъвто бе тогавашната съветска система.

Сметките се оказаха погрешни. Ала каква цена плати за всичко това България? Върху страната ни бе лепнат огромен позор. Да не говорим за прекършения Антонов или за огром-ните морални и материални щети, които понесе цялото българско общество.

Италианският журналист Антонио Ферари написа във в. „Кориере дела Сера“, че винаги е вярвал в мъдростта на казаното му от папския нунций в София в началото на 90-те години: „Често пъти истината е съвсем близо, поради което и не сме в състояние да я видим“.

Game of Popes